Джъд заключи блекбърито си в едно малко стоманено шкафче, вградено в стената до будката на охраната. Показа баджа си на униформения служител и бутна дебелата стъклена врата, която поддаде навътре със засмукващ звук.
— Благодаря, сър. Работната група за Мали и видеоконференцията с Бамако са в зала Г.
Оперативният център на Държавния департамент беше денонощно бръмчащ кошер, осигуряващ връзка с триста и петте посолства и дипломатически мисии на Съединените щати по света. Отвътре приличаше на нещо средно между диспечерска зала на летище и малка фондова борса. Пред терминалите със слушалки на главите седяха млади дипломати и анализатори по сигурността. Стените бяха покрити с големи монитори, примигващи цветни карти и часовници, показващи времето в основните градове на всеки часови пояс.
От едната страна няколко врати водеха към звукоизолирани заседателни зали. Джъд намери зала Г и бутна вратата.
Сцената вътре напомняше онази съдбовна презентация, организирана от Ландън Паркър преди дванайсет месеца. Близо дузина облечени в скъпи костюми експерти седяха около дървена заседателна маса, а в кръг покрай стената се бяха наредили по-младите експертчета.
На големия монитор се виждаше познатата физиономия на посланик Лариса Джеймс. От двете й страни бяха заели позиция двама мъже, единият във военна униформа, а другият в бежов костюм — военният аташе и шефът на местното бюро на ЦРУ.
Джъд седна на един от свободните столове в началото на масата.
— Добро утро на всички. Предполагам, че чакаме само Бил Роджърсън. Кога се очаква да пристигне?
— Помощник държавният секретар Роджърсън не е тук, сър — отвърна млад служител от насядалите край стената.
— А къде е? Кога да го очакваме?
— Няма го. Не знаем нито местонахождението му, нито часа на пристигане. Вие водите работната група, доктор Райкър — заяви младокът и добави с нетърпящ възражение тон: — По нареждане на господин Паркър.
— Е, добре. Днес извадих късмет. Да почваме тогава. Бамако е четири часа напред, колеги, което означава, че там е четиринайсет часът по Гринуич — Джъд кимна към екрана. — Добър ден, Бамако. Екипът е събран. Заради посланик Джеймс, а и заради мен самия нека всеки се представи накратко. Аз съм Джъд Райкър, директор на Звеното за реагиране на кризи към Държавния департамент, ЗРК/ДД.
После всички останали в залата се изредиха да се представят с име и презиме и с инициалите на службата си, представляваща някоя брънка от неизбродимата бюрокрация на Държавния департамент, някое от никнещите му като гъби функционални и териториални звена. Сред участниците имаше хора от отделите и дирекциите за Западна Африка, Северна Африка, за демокрация и човешки права, политически и военни въпроси, борба с тероризма, икономически въпроси, регионална сигурност, Африкански съюз и консулски въпроси. Всеки екип се състоеше от двама души, отразяващи стриктната йерархична структура на властта: един старши служител на масата и един сътрудник, тъй нареченият „плюс един“, седнал във външния кръг, с гръб до стената, готов във всеки момент да прошепне в ухото на шефа си някоя ключова подробност или да му подаде листче с жизненоважна информация.
Онези от седящите около масата с по-дълъг опит в системата не ползваха документи; празният плот пред тях сам по себе си беше знак за върховна самоувереност в перфектното им владеене на материята. Празен лист за водене на бележки все пак се допускаше, макар и — както Джъд научи твърде бързо — като явен признак на слабост в очите на околните. Дебелите папки с книжа, наблъскани с доклади, таблици, карти, справки и какво ли не, готови във всеки момент да бъдат извадени в отговор на даден въпрос — или още по-добре, за прецакване на съперника, — бяха изцяло отговорност на външния кръг.
Разбира се, всички те бяха привикани почти без предизвестие, за да им бъде сведена актуална информация от посолството и да изразят становища относно американската политика във време на кризи и вземането на решения. Или по-точно казано, за да се подсигурят, така че съответните им служби да не бъдат отрязани от вземането на решения, засягащи властта на съответните шефове.
Веднага след като стакатото от буквени съкращения приключи и последният седящ около масата защити правото си да се намира тук, Джъд припряно се обърна към екрана.
— И така, посланик Джеймс, как е положението?