Майкъл включи компютъра си и провери съобщенията от различните екипи, работещи за групата за специални проекти. Страхът от антракс в Япония бе причинил вълна на враждебност към работници имигранти и други чужденци. Във Франция беше предложен нов закон, изискващ биометрична идентификационна карта за всеки, който иска да влезе в правителствена сграда, училище или музей.
В три други страни се бяха появили нови заплахи. В Австралия бе поставен токсичен химикал в пратка портокали, пусната в търговската мрежа. Двама католически свещеници бяха убити в Южна Германия, отговорността бе поета от неизвестна турска организация. Във Великобритания кола бомба щеше да експлодира след мач за купата на Световната федерация по футбол в Манчестър.
Полубоговете го бяха научили, че страхът се продава много по-лесно от толерантността и уважението към свободата. Повечето хора бяха храбри само когато виждаха други да се опълчват, а този път това нямаше да се случи. Страхът имаше силни поддръжници — онези правителствени лидери, които разбираха, че промяната ще увеличи собствената им власт.
Вратата на апартамента се отвори и се чу женски глас.
— Господин Кориган?
— На балкона съм. Ела.
Дона Глийсън отвори плъзгащата се стъклена врата и излезе на балкона. Макар да бе прекарала последните десет години в слънчевия Лос Анджелис, консултантката по връзки с обществеността бе известна с това, че носи само черни дрехи. Имаше много къса коса и приличаше на монахиня с тефтер.
— Току-що разговарях с президента на пресклуба на Лос Анджелис. Обикновено за обедните презентации едва успяват да съберат половин зала, но това събитие ще счупи всички рекорди.
— Звучи обещаващо.
Дона седна и си наля кафе. Говореше много бързо, сякаш всичко трябваше да се докладва за тридесет секунди.
— Три телевизионни станции изпращат снимачни екипи, ще има репортери от интернет сайтове, от радиостанции и от печатните медии. Всички ме питаха за заглавието на речта ви — „Спасете нашите деца“. Казах им, че ще започнете да говорите по обед, а вечерта ще бъдете знаменит.
Майкъл внимателно изучи лицето на Дона и не откри никакви признаци на лъжа или несигурност. През последните няколко месеца беше научил много за медийните експерти, които оформяха и създаваха имидж. Добрите имаха специален талант — ако им платиш достатъчно, се превръщаха в истински вярващи. Запита се какво ли ще се случи, ако извади пушка и обяви, че трябва да застреля опасните скейтъри и велосипедисти по крайбрежната алея. Дона може би щеше да мине през труден преходен период, но в крайна сметка щеше да убеди сама себе си — да, идеята е добра.
— Кога тръгваме?
— Момент да проверя. — Тя се обърна към отворената врата и изкрещя: — Джералд! Престън!
Двамата й асистенти му напомняха за шотландски териери, единият бял, другият — черен. Стиснали мобилни телефони, младите мъже се появиха на прага.
— Време на тръгване?
— След десет минути — отвърна Джералд. — Ще ядат студена храна в дванайсет и трийсет, а речта е насрочена за един.
— Нещо друго има ли?
— Господин Бун пристигна с един от хората си — каза Престън. — Искаше да знае дали искате охрана.
— Да. Нека да чакат в коридора.
Дона се наведе напред. Имаше три начина на говорене — остър, флиртуващ и доверителен. Това определено бе доверителният й тон.
— Сигурна съм, че речта ви ще бъде блестяща, господин Кориган. Но в наши дни всичко зависи от представлението. Джералд и Престън инсталираха монитори и изложиха фотографии, но ни трябва още нещо. Би било чудесно, ако прегърнете някоя от майките…
Пресклубът на Лос Анджелис провеждаше събиранията си в овехтяла зала на Холивуд Булевард. Всички места бяха заети, членовете на клуба бъбреха и похапваха чипс и чийзбургери. На сцената имаше подиум и членовете на управата на клуба седяха на дълга маса и изглеждаха малко смутени. Преди събирането Джералд и Престън бяха окачили големи фотографии на четиринадесетте изчезнали деца. Веселите им лица не притесняваха Майкъл. Деца умираха всеки ден, но смъртта на тези щеше да има по-голямо значение.
Дона го поведе към подиума и го представи на президента на пресклуба. Срещата започна няколко минути по-късно. Дона беше написала речта на президента и тя включваше бляскаво описание на кариерата на Майкъл — абсолютно измислена. Месец преди това екипът на „Евъргрийн“ бе създал миналото му, давайки му серия впечатляващи длъжности в организации с идеална цел, контролирани от Братството. Едва ли някой щеше да тръгне да проверява тези факти. Но и да го направеше, фалшивата информация вече фигурираше в най-различни уебсайтове.