— Къде е Еджъртън Лейн? — попита Алис. — Хайде да се обадим на Липата да ни упъти.
— Липата каза да не използваме телефоните два часа преди срещата.
— Не се безпокой. Ще намеря адреса.
Алис обиколи тичешком площада, като проверяваше уличните табели, след което се стрелна в един магазин за риба и пържени картофи. Излезе с триумфална усмивка.
— Три пресечки на юг и после надясно.
Напуснаха площада и тръгнаха по една калдъръмена улица. Мая хвърли поглед към прозорците на редицата къщи и видя възрастен мъж да гледа телевизия, докато побелялата му жена наливаше чай.
— Защо Гейбриъл иска да дойдеш на срещата? — попита Мая.
— Мислех, че ти е казал.
— Вие разговаряхте близо час, Алис. Откакто се върна, аз съм говорила с него само няколко минути.
Еджъртън Лейн 36 се оказа вегетариански ресторант, наречен „Другият начин“. Таблото за обяви при входа беше виртуален компендиум на различните социални и политически течения от последните няколко години. Спрете войната и спасете китовете. Сурова храна и много йога. Родилни центрове и Ню Ейдж общежития.
Беше виждала подобни бележки откакто бе на годините на Алис. Но този път имаше и една важна добавка. В долния десен ъгъл на дъската някой бе сложил стикер с наблюдателна камера, разбивана с лост. „Писна ли ти? — питаше стикерът. — Опълчи се срещу Голямата машина“.
Мая очакваше да намери в ресторанта свободни бегачи, но занемареното помещение бе пълно с непознати. Говореха на различни езици, отпиваха от питиетата си и чакаха началото на срещата. Всички маси бяха заети, но Симон Лумброзо им беше запазил два стола.
— Buona sera. Радвам се да ви видя и двете. Вече започвах да се безпокоя, че не сте получили съобщението.
— Изгубихме се — отвърна Алис.
— Не предполагах, че подобно нещо може да се случи на арлекин.
— Уинстън ни остави на площада — обясни Мая. — Но не успяхме да намерим улицата.
— Аха, ясно. Значи всъщност не сте се изгубили. — Симон смигна на Алис. — А сте развивали непостоянство, както съветва Врабеца.
Докато Симон бъбреше с Алис, Мая огледа тълпата, събрала се да чуе странника. Хората в помещението можеха да се разделят на две категории. Джагър и приятелите му бяха с различни живеещи извън Мрежата племена, които бяха техни естествени съюзници. Въпреки различните си политически философии членовете на тази група бяха облечени кажи-речи еднакво — джинси, маратонки и стари якета. Бяха странна смесица от изостаналост и напредналост — някои отказваха да използват кредитни карти и отглеждаха храната си на градини по покривите, но мобилните им телефони и компютрите бяха последно постижение на технологиите.
В ресторанта имаше и втора група — лица, които не познаваше. За разлика от свободните бегачи, тези нови членове на Съпротивата бяха граждани, които явно си плащаха наемите, отглеждаха деца и имаха постоянна работа. Като че ли се чувстваха неудобно в разнебитените столове до размъкнатите двайсетинагодишни младоци.
Собственикът на ресторанта бе дребен мъж с бяла брада и приличаше на керамично градинско джудже. В качеството си на готвач и сервитьор едновременно сновеше между масите и сервираше билков чай и плодови нектари. Мая се запита дали на срещата не са се намъкнали и неканени гости, но джуджето проверяваше имената. Когато приближи масата им, заговори тихо:
— Това е месечната среща на Компостното общество на Южен Лондон. Вие членове ли сте?
— Ние сме от учредителите — важно отвърна Симон. — Аз съм господин Лумброзо, а двете дами са мои приятелки.
След като разговаря с всички, джуджето заключи вратата и забърза към кухнята. Минута по-късно в ресторанта се появи Липата. „Образец на арлекин“, помисли си Мая. Едрият французин беше спокоен, но бдителен. Макар да не показваше оръжие, в него имаше нещо, някаква липса на ограничения, която бе застрашаваща.
— C’est bon — каза той на френски и Гейбриъл се показа зад него.
Странникът изглеждаше уморен и уязвим, сякаш пустото му тяло бе прекарало твърде много време само в тайната стая. Мая искаше да стане, да изтегли меча си и да го отведе от тези хора. Може би те имаха нужда от него, но не разбираха опасността.