Носеше се в тъмно езеро и потъваше. Сякаш пляскаше с ръце и крака, за да се върне към светлината.
Когато отново дойде в съзнание, Гейбриъл бе коленичил до нея. Вдигна я и я понесе по импровизирания мост. Мая се закашля от дима и видя изригващи пламъци, докато дрипавият мъж ги водеше надолу по стълбите към улицата.
— Само не ми припадай — каза й Гейбриъл. — Отиваме при прохода.
— Проход… в… реката — успя да каже тя.
— Това е друга точка на достъп. Можем да минем заедно.
Копието сякаш продължаваше да пронизва крака й, докато Гейбриъл я носеше през развалините на някаква опожарена сграда. Дрипавият мъж непрекъснато се озърташе през рамо.
— Там има патрул. Виждаш ли ги? В края на улицата.
Затичаха се. Преследваха ги, а тя бе твърде слаба, за да се бие и да защити странника.
— Видяха ни — викна дрипавият. — Върви натам, Гейбриъл. Не. Не натам. Натам.
— Прекалено далече е — каза Гейбриъл. — Няма да успеем.
— Аз ще остана и ще ги подведа — каза дрипавият. — Запомни ме. Само това искам от теб. Запомни името ми.
А после й стана страшно студено и тя започна да пропада в безкраен тунел, а Гейбриъл я прегръщаше. Тя се притисна към него, чуваше ударите на сърцето му, усещаше топлината на кожата му.
— Чуваш ли ме? — попита Гейбриъл. — В безопасност сме. Отново сме в нашия свят. Отвори очи, Мая. Отвори очи…
16.
Холис излезе от хотела и заслиза към офис сградите над гара Шибуя. Беше студено. Адреналинът, с който беше напомпан по време на сблъсъка, бе отшумял. Чувстваше се слаб и безтегловен като носено от вятъра листо.
Автоматичният пистолет китайско производство бе затъкнат в колана му. Холис не можеше да пренебрегне тежкото му присъствие — усещането на цевта и спусъка, докосващи кожата му. Беше опасно да отсяда в хотел или да се върне на летището. Вървеше успоредно на магистрала Шуто и не знаеше какво да прави. Дългата му черна сянка, хвърляна от фаровете на колите, се плъзгаше по асфалта.
На няколко километра северно от гарата мина покрай сграда от стъкло и стомана, пълна със затворени магазини. Неонов знак съобщаваше на японски и английски, че „Гранд интернет кафе“ се намира на втория етаж.
Интернет кафетата ги имаше по цял свят; обикновено бяха просторни, добре осветени помещения, където хората сядаха плътно един до друг и тракаха по клавиатурите. „Гранд кафе“ беше замислено за съвсем друго изживяване. Холис се качи и се озова в помещение без прозорци, в което цареше здрач като в параклис или казино, а клиентите бяха отделени в бели клетки. Миришеше на цигарен дим и вечерята с къри, която служителката тъкмо стопляше на микровълнова печка.
Беше млада японка с пиърсинг на носа, ушите и езика. Говореше английски и посъветва Холис да си купи „нощен пакет“, който му позволяваше да остане в клетката си до сутринта. Холис мина през лабиринта до номер 8-J и влезе. Вътре имаше тапициран с изкуствена кожа стол, компютър, телевизор, DVD уредба и джойстик за компютърни игри.
Той се загледа в монитора и се помъчи да реши кой би могъл да му помогне. Гейбриъл и Симон бяха някъде в Египет. Приятелите и роднините му в Лос Анджелис го смятаха за мъртъв или тикнат в затвора в някоя страна от Третия свят. Когато напусна Съединените щати, беше изхвърлил шофьорската си книжка и кредитните карти. Банката беше наложила запор върху жилището му и Холис предполагаше, че вече го е продала на търг. Но въпреки че следеше движението ти и наблюдаваше живота ти, Голямата машина също така потвърждаваше, че си жив.
Върна се на рецепцията и си купи плодов сок, люти японски спагети и четка за зъби. Видя двама други клиенти в библиотеката на кафенето — ровеха из скъпата колекция графични романи и списания. Изобщо не погледнаха чужденеца. „Гранд кафе“ не беше място, където да се срещаш с хора от реалния свят.
Върна се в клетката си, извади пистолета от колана си и го прибра в торбата. В сивата светлина на заведението картината с тримата мъртъвци започна да избледнява. Реши, че кафенето е част от Голямата машина, но и временно убежище от силата й. В миналото хората са се спасявали от властите в горите или в някоя църква, но дори по тези места започваха да инсталират наблюдателни камери. В „Гранд кафе“ клиентите можеха да се изгубят в различни измислени светове или да се преструват на различни хора в интернет. Едновременно си самият себе си и абсолютно нищо. Всичко това разкриваше мощта на Голямата машина — че дори убежището ти е контролирано търговско предприятие.