Гласът му замря и на лицето му се изписа изненада, но не и страх. Той извади малък розов гребен и докосна опашката си.
— От полицията казват, че бил убит от гайджин. От някой като вас.
Холис свали очилата си, за да може Били да види очите му.
— Кълна се, че не съм убил учителя ви. Разказвал ли ви е някога за своя приятел Врабеца? Аз съм същия като него, само че съм от Щатите.
— Значи си арлекин? Сериозно? Тогава къде ти е мечът?
Холис свали ципа на якето си и му показа пистолета.
— Трудно е да се носи меч на публично място. Разполагам с по-модерно оръжие.
— Значи или си арлекин, или си побъркан. Ако ченгетата те хванат, че носиш това, те очакват двайсет години неприятности. — Били се залюля на петите на кубинките си. — Та как се казваш?
— Холис.
— И какво правиш в Япония? Тук вече не останаха странници. Табулата ги изби всички.
— Трябва да стигна до Северна Япония и да намеря итако.
— Итако? Имаш предвид някоя от онези шантавите, дето говорят с мъртвите?
— Можеш ли да ми помогнеш, Били? Трябва ми преводач. Ще си платя. Поемам всички разходи.
— Пътуването на север ще отнеме два или три дни. — Били обмисля идеята няколко секунди; над очите му падна мазен кичур коса. — Може да стане… — Извади пак гребена и поправи прическата си. — А и разговарянето с мъртвите е страхотна работа.
— Ченгетата ме търсят.
— Това ясно. Чужденец си, много се набиваш на очи, прекалено си…
— Черен?
— Взе ми думата от устата, човече. Това само усложнява проблема. Стой тук и чакай.
Докато Холис чакаше в парка, Били отиде до една бакалия от другата страна на улицата и се върна с бастун и някакви неща в хартиена торба.
— Сложи си това — каза и подаде на Холис хирургическа маска. — Японците ги носят, когато са болни, за да не разнасят микроби. Добре, сега очилата. — Кимна. — Добре.
— Ами бастунът?
— Пъхни камъче в дясната си обувка и ще куцаш като наистина. — Били бръкна в торбата и извади малка кислородна бутилка с ластичен ремък. — Аз ще съм ти санитар — което означава, че ще мъкна това и ще ти помагам да вървиш.
— И мислиш, че номерът ще мине?
— В Япония се смята за лош късмет да гледаш болни хора. Ако си мислят, че всеки момент ще пукнеш, просто няма да те поглеждат.
Тръгнаха към гара Шинджуку и купиха билети за следващия влак стрела на север до Хачиное. Били знаеше къде точно да се нареди и какво да каже на служителя. Докато водеше Холис през грамадната гара, му обясни, че е дизайнер на опаковките за японските DVD на холивудски филми.
— Бил ли си някога в Щатите? — попита Холис.
— Всъщност не — отвърна Били. — Но не ми пука. — Явно предпочиташе идеализираната си представа за Щатите пред реалността.
Качиха се във влака минута преди да тръгне. Докато вървяха по пътеката към запазените си места, хората явно се изненадваха да видят болен чернокож, воден от японски Елвис.
— Не можеш ли да си смениш прическата? — попита Холис.
— Какви ги говориш?
— Аз изглеждам болен, но всички зяпат теб.
— Косата ми е супер — отсече Били и извади огледало да провери помпадура си.
— Може и да е била… през петдесет и пета.
— Нападали са ме на улицата заради тази прическа. Брат ми не ми говори заради нея. Обаче си е супер, защото аз казвам така.
След кратък спор на половин глас Били най-сетне се съгласи да смени коженото си яке с шушляк. Сложи си слушалки и заклати глава.
Холис гледаше как влакът се измъква от града. Големите жилищни блокове изчезнаха и започнаха да минават през земеделски земи, разделени от прави редици борове. В Токио гарваните винаги бяха по един, но тук явно птиците се събираха. Бяха накацали по далекопроводите и по оризищата. Влакът стрела профучаваше покрай тях и те се издигаха в небето като точици мрак.
Стигнаха Хачиное — транзитно градче, разпростряло се между два хълма — посред нощ. Сякаш единствените неща, които свързваха града в едно цяло, бяха електропроводите, които висяха над улиците. Валеше сняг.
Влязоха в една традиционна японска странноприемница. Собственикът тъкмо беше извадил нови постелки татами и когато легна, Холис усети миризмата на тръстика. Напомняше му за окосено сено, за лято и за моментите, когато беше щастлив. Помоли се за Вики и след известно време успя да заспи.
На следващата сутрин Били излезе от странноприемницата и направи пъртина в кишата с кубинките си. Върна се след час и каза на Холис, че човекът, който чистел снега на гарата, знаел всичко за итако. Преди няколко години се преместила на север в Муцу, крайбрежно градче на полуострова, вдаващ се в пролива Цугару.