— И колко далеч е това?
— Час и половина път с влака.
— Тя още ли е там?
— Никой не знае. Онзи каза, че итако живеела на „мъртвото място“. — Били завъртя очи. — Така че май знаем какво да търсим.
След час Холис се возеше във влакче с два вагона, което беше голямо горе-долу колкото градски автобус в Ню Йорк. Стоманените колела тракаха, докато прекосяваха голи вулканични планини. Мъгла. Бял сняг върху черни скали. После влакът влезе в тунел и се потопиха в мрак. Когато излязоха, океанът беше само на петнайсетина метра от релсите. Вагоните леко потръпнаха, подобно на товарни животни, доволни, че пътуването в такъв студ е свършило. После влакът влезе в малка гара край залива Муцу.
На перона беше студено и ветровито. Като разтриваше ръце, Били забърза да намери такси. Върна се със стеснителен младеж, който се мъчеше да си пусне брада.
— Казва, че чат-пат работи като такси.
— Което означава, че ще се загуби.
Били се разсмя.
— В Япония винаги се губим, но този знае къде е мъртвото място. Там, където онази компания построи завода за пестициди. След като убиха всички дървета в района, преместиха бизнеса си в Китай.
Натъпкаха се в една окаляна тойота и потеглиха покрай сергии за бърза храна. В края на градчето имаше салон за пачинко с огромна неонова кула, която се открояваше на фона на покритото с ниски облаци небе. Младият шофьор отби по чакълен път и навлязоха в мъртвия район около изоставения завод за пестициди. Всички дървета наистина бяха мъртви. Само няколко кафяви смърча продължаваха да стърчат, сякаш бяха твърде уморени, за да паднат.
В района имаше десетина къщи и спираха при всяка, за да може Били да попита за итако.
— Япония е като ония шантави партита, на които всички трябва да са вежливи — обясни той. — Хората са готови да излъжат и да те упътят неправилно само и само да не се изложат.
Повече от час се мотаха из плетеницата черни пътища. Докато се спускаха от един хълм, колата поднесе върху лед и се надяна в една преспа. Всички слязоха и Били започна да вика на шофьора.
Наблизо имаше сглобяема къща с алуминиева обшивка. Една жена с черен анорак и червени гумени ботуши излезе от къщата и тръгна към тях. Вървеше толкова стабилно през кишата, че сякаш само гръм можеше да я накара да изгуби равновесие. Лицето й бе строго, очите — съсредоточени, докато разглеждаше тримата натрапници в своя свят.
Когато стигна колата, жената сложи ръце на кръста си и започна да задава въпроси. Били се опита да отговори с разни рокаджийски лафове, но самоувереността му бързо се стопи. Когато приключи с разпита, старицата се обърна и тръгна обратно към къщата. Били стоеше насред пътя, забил поглед в кубинките си.
— Проблем със старата дама ли има? — попита Холис. — На нейна собственост ли се намираме.
— Тя е итако. Каза, че те очаквала.
— Да бе. Как пък не.
— Може да е измислица, може и да не е. Каза, че трябва да я последваме в къщата.
— И после какво?
— После точно онова, което искаш. Ще говори с мъртвите.
Влязоха в антрето и свалиха якетата и обувките си. Итако беше изчезнала, но вратата към дневната беше отворена. Един старец седеше на диван западен тип и гледаше караоке по телевизията. Погледна ги, без да показва нито изненада, нито любопитство, и посочи наляво.
Били поведе по коридора. Плъзна вратата от дебела хартия и влезе в стая с дантелени завеси на единствения прозорец. На постелката татами имаше няколко възглавници, една ниска дървена масичка бе превърната в нещо като олтар: цялата беше покрита със статуетки на котки. Някои от по-малките бяха от дърво или нефрит, но повечето представляваха керамични сувенири с нарисувани мустаци. Всички котки се взираха в купа, в която имаше три сбръчкани портокала и чаша за мартини, пълна с полирани камъчета.
Холис седна на една възглавница и се зачуди какво да прави. Беше изминал хиляди километри, за да стигне тук. Трима души бяха убити, Табулата го търсеше, а ето че той седеше в някаква къща с луда старица, колекционираща керамични котки.
Итако влезе. Бе с къс бял елек с изписани по него йероглифи. Протегна ръка, каза нещо на японски и Били Хирано й даде пет хиляди йени. Итако преброи парите като селянка, която току-що е продала прасе, и ги пъхна под една котка. После зашета из стаята, като палеше свещи и благовония.