Повечето от братята се усмихваха и кимаха. Госпожа Брюстър въртеше глава и гледаше как влиянието й се изпарява.
— Планът ми може да стане реалност, ако не пилеем средствата си за ограничени стратегии. Вместо да чакаме хората да се включат в системата, трябва да създадем по цял свят поредица заплахи и бедствени положения, които да принудят гражданите доброволно да се откажат от свободата си. И защо ще го направят? Отговорът е съвсем прост. Защото сме ги превърнали в деца, които се плашат от тъмното. Ще търсят отчаяно помощта ни и ще се ужасяват от живот извън клетката, пълен с хищници и опасности.
Майкъл направи драматична пауза.
— Заставам пред вас като верен слуга — готов да се подчиня на вашите заповеди и да осъществя вашата визия. Това не е мечта, която евентуално може да се сбъдне. Това, което описах тази вечер, е неизбежна реалност… ако сте готови за следващата стъпка. Достатъчно е само вашето одобрение и подкрепа. Благодаря ви.
Сведе леко глава, сгъна речта си и я прибра в джоба си. В помещението цареше пълно мълчание, но той избягваше да гледа към аудиторията.
Някой започна да ръкопляска — бавно, настоятелно — и към него се присъединиха други. Звукът се засилваше и отекваше от стените на галерията. Майкъл вдигна очи и видя, че госпожа Брюстър се взира в него. Ръцете й бяха стиснати и устата й се бе превърнала в тънка червена линия.
„Тя ще е първата, която ще умре — реши Майкъл. — Трябва да си направя списък“.
19.
Облечена в хартиена болнична нощница, Мая седеше на масата за прегледи в една клиника за приходящи в Източен Лондон. На етажерката до умивалника имаше оръфани списания, но тя нямаше желание да чете за „Тайните, които мъжете не биха споделили с вас“ или „Едноседмична диета преди море“.
Когато се върнаха в Лондон, тя все още изпитваше изгаряща болка от раната в крака, която бе получила в Първия свят. В клиниката почистиха раната, прегледаха шевовете, които й бе направил един доктор в Кайро, и й предписаха антибиотици и болкоуспокояващи. През последните дванадесет дни тя се възстановяваше в манастира Тайбърн. Сестрите бенедиктинки сервираха блудкавата си храна и шепнеха различни вариации на думата „почивай“. Е, беше почивала доста, но нищо не се бе случило. Раната продължаваше да кърви, а картините от Ад все така изникваха в сънищата й.
Беше два следобед и звуците на затрупаната с работа клиника проникваха през стените. Отваряха се и се затръшваха врати. Някой буташе скърцаща количка по коридора, а две сестри клюкарстваха нещо за някой си Рони.
Мая игнорира фоновия шум и се съсредоточи върху пищящото дете в съседната стая. Явно някой преднамерено му причиняваше болка. Дрехите на Мая и тубусът за меча висяха на кука на вратата; ножовете й бяха прибрани в раницата й. Искаше й се да се облече, да отиде в съседната стая и да убие мъчителите.
Част от съзнанието й знаеше, че мисли като побъркана. „Това е клиника. Докторите са тук, за да помагат на хората“. Но някакъв тъмен подтик я накара да слезе от масата и да направи крачка към оръжията. Когато се пресегна да докосне тубуса с меча, пищенето спря и майката на детето заговори нещо за сладолед. В коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори и в стаята влезе доктор Амита Камани. След последното посещение на Мая в клиниката младата лекарка беше подстригала косата си и под бялата престилка носеше розова тениска с надпис „Децата са нашето бъдеще“.
— Добър ден, госпожице Странд. Как е раната? Зарасна ли вече?
— Вижте сама.
Доктор Камани си сложи латексови ръкавици, седна на стола до масата и започна да сваля бинта от крака на Мая. Една от сестрите в Тайбърн беше сменила превръзката преди около два часа, но тя вече беше подгизнала от кръв. Когато свали марлята, доктор Камани видя, че шевовете са си на мястото, но не е започнала да се образува съединителна тъкан.
— Това не е нормална реакция на излекуване. Трябваше да дойдете по-рано. — Лекарката хвърли бинта в кошчето за боклук, отвори шкафа, взе дезинфектант и стерилен памук и започна да чисти раната. — Боли ли?
— Да.
— Можете ли да опишете болката?
— Пареща.
Доктор Камани подаде на Мая термометър за еднократна употреба, след което измери пулса и кръвното й налягане.
— Приемате ли антибиотика, който ви предписах?
Мая се дразнеше, че е пациент и че тази жена се грижи за нея.
— Разбира се. Да не съм някаква идиотка.