— Просто се опитвам да ви помогна, госпожице Странд. — Доктор Камани погледна термометъра. — Температурата и пулсът ви са нормални.
— Зашийте ме отново и ми дайте още някакви хапчета.
— Шевовете ви са наред. Ще ви дам рецепта за по-силен антибиотик, но може и да не помогне. Доколкото си спомням, претърпели сте автомобилна злополука по време на ваканцията ви в Египет.
— Точно така.
Доктор Камани извади чиста марля и хирургическа лепенка. Напръска жълта течност върху раната и започна да слага нова превръзка.
— При престоя ви в Египет били ли сте в контакт с болно животно или някакъв отровен химикал?
— Не.
— Използвате ли наркотици или други забранени вещества?
На Мая й се прииска да й изкрещи обяснението, но запази мълчание. „Обикновеният гражданин никога няма да може да те разбере“. Баща й беше повтарял това стотици пъти и точно в момента беше самата истина. Какво можеше да каже на жената с бялата престилка? „Пътувах до един град, заобиколен от тъмна река. Вълците се опитаха да ме убият, но аз ги наръгах, съсякох и победих“.
— Просто ме оправете и накарайте раната да заздравее — каза Мая. — Ще ви платя два пъти повече, отколкото миналия път. В брой.
Доктор Камани свали ръкавиците и започна да пише в тефтера си.
— Добре, няма да ви задавам повече въпроси. Но ще трябва да направим някои тестове, преди да напуснете клиниката.
— Резултатите ще бъдат ли вкарани в компютър, свързан към интернет?
— Разбира се.
— Няма да позволя това.
Камани изглеждаше изненадана, но гласът й остана спокоен и разумен.
— Ако желаете, ще напиша бележка на екипа. Ще оставят резултатите в моята кутия и няма да ги вкарвам в базата данни. Ако го направя — ако наруша правилата, — ще трябва да ми обещаете, че ще се върнете.
— Обещавам.
Доктор Катани понечи да отвори вратата, но спря и отново я затвори.
— Макар да твърдите, че сте преживели катастрофа, не вярвам, че ми казвате истината. Раната ви показва, че сте била наръгана с нож, а поведението ви следва модела на човек, изложен продължително време на значителна травма. Може би сте били изнасилена или физически малтретирана. Определено ви препоръчвам някаква психотерапия, съчетана с медицинско наблюдение.
— Ние не правим така.
— И кои са тези ние?
— Моят… моето семейство.
На лицето на лекарката се изпита съжаление и загриженост. Мая знаеше, че баща й щеше да се обиди от реакцията на Камани: тя намекваше за слабост, а арлекините никога не са били слаби. Блажената майка щеше да стане и да я зашлеви.
— Боли ви, госпожице Странд…
— Какво следва? — рязко я прекъсна Мая.
Доктор Камани отвори вратата и излезе в коридора.
— Останете в стаята за прегледи. Ще дойде сестра, за да ви вземе кръв и урина.
След тестовете Мая излезе от клиниката и мина напряко през Спитафийлдс Маркет до спирката на метрото на Ливърпул Стрийт. Днес Източен Лондон бе пълен с небостъргачи и модни ресторанти, но в продължение на стотици години районът е представлявал мрачно многолюдно гето, дом на новите имигранти и аутсайдери. Именно тук баща й бе срещнал първия си странник — еврейския мистик Давид Родински, който живеел на тавана на синагогата на Принслет Стрийт. Мая беше представена на Родински, когато беше малко момиче; беше странен прегърбен дребен човек, който знаеше повече от двайсет езика. Няколко години по-късно този таздик бе изчезнал от заключена стая и повече никой не го видя. „Ние пазим странниците, но не винаги ги разбираме — беше й казал Тръна. — Единственото, което трябва да разбереш, е нашият дълг“.
Може би тази връзка бе ясна за баща й, но в собствения й живот дългът беше компрометиран от различни емоции. От нея се очакваше да бъде студена и рационална, без истински връзки с друг човек. През повечето време тя можеше да играе тази роля, но имаше моменти, когато й се искаше отново да бъде на самолета от Кайро за Лондон. По време на дългия полет Гейбриъл я бе завил в одеяло и я прегръщаше, сякаш беше болно дете. Разговаряха предпазливо за Първия свят — мъчеха се да се отдалечат от болката от случилото се там.
Намери Липата пред магазина за фалафели на Камдън Маркет — пазеше стълбището, водещо до стаята горе. На стената беше опрян калъф за тенис ракета, но Липата не приличаше на човек, който си пада по тениса. Заради широките рамене и счупения нос приличаше на бивш ръгбист, който някога е бил известен с грубата си игра и наказанията.