— Сега ти си лудият — каза тя. — Ако заминеш, всичко ще се разпадне.
— Трябва да ида, Мая. Трябва да намеря баща си. Той е единственият, който може да ми помогне да реша какво да правя.
— Може и да няма отговор.
— Дори не съм сигурен дали мога да го намеря. Но това не променя нещата. Почти всеки важен избор в живота ни е всъщност само израз на надежда.
— Трябва да знаеш, че… — На лицето й пробяга странно изражение и Мая млъкна.
— Какво?
— Нищо — отвърна тя със студения си арлекински глас.
Гейбриъл хвана ръката й и я стисна здраво, после слезе от микробуса. Вече знаеше разположението на всяка наблюдателна камера в района и тръгна по заплетен маршрут, за да ги избегне. Минута по-късно влизаше в катакомбите. А не след дълго вече лежеше на леглото в тайната стая.
След като премина четирите бариери от въздух, вода, земя и огън, някаква част от Аз-а му придоби усет за движение и посока. Знаеше пътя обратно до Първия свят и нарочно се отдалечи от студа му. Подобно на миньор под земята, Гейбриъл последва тесния проход към топлината и слънчевата светлина.
Отвори очи и откри, че лежи на плаж с камъчета и груб пясък. Вълните се разбиваха в постоянен ритъм, носеше се дъх на гниещи водорасли.
„Има ли някой тук? Наблюдават ли ме?“ Стана, изтръска пясъка от джинсите си и огледа новия свят. Намираше се на няколко метра от плитка река, която се вливаше в морето. Пясъкът и камъните бяха тъмночервени като ръждиво желязо, растителността сякаш също беше погълнала част от този цвят. Водораслите и големите папрати край реката бяха червеникавозелени, по храсталаците покрай линията на прибоя имаше ярки алени плодове, които потръпваха с всеки порив на вятъра. Приличаше на неговия свят — с някои неуловими разлики. Може би целият живот бе започнал в определен момент, след което някакво дребно събитие като отронването на лист или смъртта на пеперуда бе насочило сътворението в различна посока.
Трептящата сянка, бележеща прохода към Четвъртия свят, бе съвсем наблизо. До нея, на границата между пясъка и брега, някой бе издигнал грамада от камъни и червен пясъчник. Тясна пътека водеше от грамадата към околните мочурища. В далечината земята се издигаше и се виждаха зелени хълмове.
Остър писък го стресна. Ято птици с големи заострени криле и дълги шии кръжаха над неспокойната вода там, където течението на реката се сблъскваше с морето.
И тогава го застигна откровението. Макар птиците да бяха на стотици метри, той можеше да влезе в съзнанието им. Това не беше някаква алегория, в която се появяват лъвове и говорят на хората за теология. Птиците виждаха света от своята гледна точка. Усещаха ъгъла на крилете си, тъмните форми, движещи се под вълните, слънцето и вятъра, издигането във въздуха, докато постоянният глад ги караше да търсят храна.
Гейбриъл обърна гръб на морето и остави съзнанието си да влезе в една растяща до реката върба. За разлика от птиците, дървото предаваше просто, резонансно послание, сякаш някой свиреше една-единствена нота на орган в катедрала. Той долови мудността и силата на растението, упоритостта на растежа му, стремежа му към вода и светлина.
Тези нови възприятия бяха като момент извън времето. Можеше да продължи само няколко секунди или цели години. Присъствието на грамадата го изтръгна от унеса. Този естествен свят, без пътища и градове, бе най-вероятно Третият свят на животните, но явно някакъв странник се бе появил тук и беше издигнал този паметник. Ако погледнеше към планините, можеше да различи в далечината друга грамада, която маркираше път през крайбрежното блато.
Тръгна по пътеката. Обувките му затъваха в калта. Не след дълго реката се отвори в лагуна. Две големи птици, приличащи на червеникавокафяви лебеди, се носеха по неподвижната вода. Вдигнаха глави и Гейбриъл усети любопитството им, докато си пробиваше път през тръстиката.
Накрая излезе от крайбрежния район и продължи по скалиста земя. Нямаше пътека и той непрекъснато се оглеждаше през рамо, за да не изпусне грамадата. Поставяше камъчета върху по-високите места, за да отбелязва пътя си.
Нещо го наблюдаваше. Усещаше го. Когато се обърна, видя малко приличащо на катерица животно да наднича през цепнатина в скалите. Когато Гейбриъл се разсмя с глас, животинката изцвърча протестиращо и изчезна в дупката си.
Изкачи се още повече и попадна на редица канари, приличащи на разбити останки от древна стена. Чакълът хрущеше под краката му, когато намери проход между два камъка и се закатери към ръба на дълго плато, покрито с трева. Районът бе осеян с могили; сякаш някакъв великан бе потънал в безкраен сън в подножието на хълмовете и тялото му бе погълнато от земята и покрито със зелена завивка.