Във въздуха се носеше сладък аромат на цветя. Гейбриъл седна край потока и се загледа в дърветата. Влизането в бавното им усещане за света беше като да пристъпиш в огромна катедрала с тъмни пространства и светлина, филтрирана през панелите на витражите. Дърветата бяха безразлични към времето, но усещаха катериците, които бягаха по клоните им, драскаха кората и цвърчаха ликуващо, когато намираха нещо за ядене.
Гейбриъл коленичи да пие и да си наплиска лицето. Когато отвори очи, забеляза още нещо. В пръстта беше забодена пръчка с дължина около шейсет сантиметра. Някой — или нещо — беше отбелязал това място.
Тръгна по спирала около пръчката и намери втора на петдесетина метра от първата. Някой бе отбелязвал откъде е минал.
Вече беше предпазлив и се движеше тихо, като се мъчеше да остане скрит в гъсталака. Следвайки пръчките, тръгна нагоре по склона към редицата червени скали, които се извисяваха над дърветата. Бяха напукани и ерозирали от времето и имаше купчина отломки, сякаш някой беше разбил голям пясъчен часовник и целият пясък се бе изсипал на земята.
Някаква пътека пресичаше сипея и продължаваше на зигзаг нагоре към отвора на пещера. Нещо се криеше в тъмното. Гейбриъл усещаше съзнанието на съществото, жестокостта и интелигентността му. „Бягай“, каза си той. Но тогава съществото в пещерата усети присъствието му и излезе навън.
Гейбриъл погледна нагоре по склона… към брат си.
21.
Майкъл влезе в пещерата. Когато се появи отново, през рамото му беше преметнат меч талисман.
И двамата братя си даваха сметка за разстоянието помежду им. Дори Майкъл да атакуваше надолу по пътеката, Гейбриъл щеше да има достатъчно време да се махне.
— Виж ти каква изненада — рече Майкъл. — Започвам да търся един странник, а попадам на друг.
— Татко тук ли е?
— Не. Но тази пещера е била обитавана известно време. Край входа е пален огън. Може би са искали да държат животните настрана.
Майкъл направи няколко крачки напред и Гейбриъл отстъпи.
— Мислиш, че искам да те убия ли?
— Изглежда ми доста вероятно.
— Тогава защо не носиш меча си? Да не си забравил да вземеш оръжие?
— Не съм тръгнал на такъв вид пътуване.
Майкъл се разсмя.
— Наистина не си се променил. Винаги си бил мечтател. Когато бяхме в Лос Анджелис, през цялото време витаеше някъде — или четеше, или обикаляше с онзи твой мотор.
— Не можем да променим същността си, Майкъл. Но можем да избираме как да изживеем живота си.
— В това отношение грешиш. Аз се промених напълно… — Майкъл отново направи няколко крачки надолу по склона. — Когато бяхме деца, исках само да се впиша сред другите и да бъда като всички в училище. Помниш ли когато започнах работа в склада на Слоун?
— Искаше да си купиш джинси.
— Не, исках подходящия вид джинси и подходящия вид обувки — като онези, които носеха всички останали.
— Това не промени нещата.
— Правилно. Купих си дрехите, но останалите хлапета продължаваха да си мислят, че сме странни. Отне ми много време, но накрая си научих урока — аз не съм като всички останали. Ходих на Петия свят и разговарях с полубоговете. Сега разбирам, че единствената реалност и в шестте свята е силата. И че демонстрираш силата си всеки път, когато контролираш живота на някой друг.
— Наистина ли си вярваш?
— Не става въпрос за вяра, Гейб. Полубоговете са се освободили от всичките идеалистични глупости. И виждат самата истина.
— Не бива да им се доверяваш.
— О, в никакъв случай. — Майкъл се разсмя. — Полубоговете ми завиждат, завиждат на всички странници. Намират се в плен на своята реалност и искат да се измъкнат. Затова ги използвам, за да получа каквото искам. Вече ни изпратиха проекта за нов компютърен чип, който ще помогне за създаването на Паноптикона.
— Можеш да построиш каквито си искаш компютри. Хората няма да те последват.
— Разбира се, че ще ме последват. Просто трябва да побутна леко човечеството в правилната посока. Новите ти приятели може и да не искат да живеят в Мрежата, но всички други желаят това чувство за сигурност. Стига да запазиш декора — изкуствената илюзия за свобода, — хората ще са повече от щастливи да се откажат от истинската свобода.
— Някои от нас знаят какво става.
— И какво от това? Не можете да спрете промяната. — Майкъл направи още една крачка напред. — Най-силната група винаги печели. Това ми се струва повече от ясно.