— Какви ги говорите, по дяволите? Какви умения?
— Работодателите ми искат да предизвикат страх — и после паника — в определен район на Съединените щати. Вие можете да ни помогнете да постигнем целта си.
— Забравете. Просто ми устройвате капан, за да ме арестувате.
— Погрешно предположение, господин Дойл. В наш интерес е да ви закриляме. Страхът у населението остава само ако не ви хванат.
Дойл впери поглед в прахта за няколко секунди. Раменете му потръпваха. Когато вдигна очи към Бун, демонът бе овладян.
— Няма да го направя.
— Надявам се нищо да не се случи с работата ви като преводач. — Бун стана, сякаш се канеше да си тръгва. — Без парите ще трябва да спите на бетонен под с нечии крака в лицето ви.
— Чакайте! Задръжте малко.
Ръцете на Дойл се свиваха в юмруци и се отпускаха.
— Ще го направя, ако ме изкарате оттук.
— Какво ще направите, господин Дойл? И не ми излизайте отново с истории за паспортни нарушения.
— Ще бъде точно както беше в окръг Хиан Са. Ще накарам хората да се подплашат — наистина да се подплашат, — когато децата им започнат да изчезват.
„Не, няма — помисли Бун. — При първа възможност ще се опиташ да избягаш. Но има начини да се справим с това“.
— Вече сте служител на „Актив Солюшънс“. Не споменавайте на никого за разговора ни. Ще поддържаме връзка.
Бун тръгна през двора. През годините бе наемал стотици наемници за Братството. Не му пукаше какво са правили в миналото, стига да изпълняваха заповедите. Някои хора от екипа му бяха убили децата в Нова хармония, но случилото се там бе прецизна и добре организирана операция, с каквато биха се гордели и военните; хората му имаха задачи и ги изпълниха без никакви емоции. Планът не позволяваше оцелели. Но Мартин Дойл го тормозеше. Паноптикон означаваше ред и контрол, а в действията на Дойл нямаше нищо контролирано. Той бе живо въплъщение на перверзната хаотичност, съществуваща на този свят.
Бун крачеше толкова бързо, че капитан Тансири трябваше да подтичва, за да го настигне.
— Всичко наред ли е, сър?
— Няма проблем. Благодаря за помощта ви.
— Може би ще приемете да дойдете с мен да се подкрепим в салона на надзирателите? Има климатик и няма да присъстват затворници — освен прислугата.
— Съжалявам. Имам среща в Банкок.
В средата на двора клечеше затворник в дрипи. Докато Бун го подминаваше, човекът го погледна и изведнъж се оказа тя — нейното лице, тук, в този фрагмент от ада. „Не. Премигни. Не!“ И видението се изпари, сменяйки се с беззъб старец, протягащ ръка с надеждата да получи милостиня.
23.
Холис се събуди в студена тъмна стая. В село Шукунеги нямаше улично осветление, а лелята на Били Хирано беше изключила всички електрически уреди, преди да си легне. В Лос Анджелис Холис винаги чуваше шума на уличното движение или полицейска сирена. Тук единственият звук беше шепотът на вятъра през цепнатините на капаците на прозорците.
Плъзна ръка по завивката и се пресегна, за да докосне пистолета, лежащ до постелката татами. Оръжието му напомни, че все още е беглец. Пое дълбоко дъх и се опита да се отпусне, но сънят сякаш бе заминал в някаква далечна страна, а той не знаеше как да стигне дотам. Споменът за припяващата итако и потракването на броеницата отново се завърна. Все още ясно виждаше мъртвите очи на старицата, докато гласът на Вики излизаше от устата й.
След като итако завърши ритуала, Холис излезе. Няколко месеца нестихващият гняв беше насочвал действията му и го беше зареждал със свирепа сила. Но сега гнева го нямаше и той се чувстваше уморен и объркан. Били Хирано се взираше в него, докато стояха насред черния път. От ауспуха на таксито излизаха отработени газове, но Холис не се качи в колата.
— Трябва да се покрия за известно време — рече той. — Знаеш ли някакво подходящо място?
Били приличаше на доктор, на когото току-що са задали някакъв сложен медицински въпрос. Пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред-назад, после подритна едно камъче в крайпътната канавка.
— Опасно е да се криеш в японски град. Навсякъде има полиция и ще те забележат. На село хората също задават въпроси. Но може би ще успея да те откарам до остров Садо.
— Къде е това?
— Срещу западния бряг на Япония. Леля ми живее в едно село, Шукунеги. Всяко лято на острова пристигат хиляди туристи, но по това време са останали само рибарите.