— И какво ще кажеш, когато се появя?
— В Шукунеги имат телевизори, но хващат само една програма. В селото живеят старци. Гледат различни игри и забавни предавания, но не се интересуват от новините.
— Но въпреки това ще се набивам на очи.
— Разбира се, че ще се набиваш. — Били се ухили. — Ще си нов източник на забавление. Любимото занимание на японците е да гледат как чужденците правят гафове. Но на островите хората предпочитат да си живеят живота. Не им харесва да говорят с полицията.
През останалата част от деня се прекачваха по разни местни влакове през планините към Западна Япония. Полетата бяха покрити с дълги ивици бял найлон, сякаш почвата трябваше да се излага на слънце постепенно. Всички кондуктори зяпаха черния чужденец, но Били им обясняваше, че Холис е американски хореограф, дошъл в Япония да изучава традиционни танци.
По време на плаването до остров Садо на няколко пъти валя дъжд и сняг. В един момент слънцето проби дебелите облаци и лъчите му докоснаха сиво-зеления океан като сноп божествена енергия. Холис се съмняваше, че някой го е забелязал; останалите пътници лежаха на пода на застланото с килим помещение с телевизор и дремеха или гледаха някакви музикални клипове. Запита се дали това не е истинската тайна на историята — в света настъпват големи промени, но повечето хора продължават да живеят в полудрямка.
— Какво правим, след като стигнем острова?
— Вземаме автобус до селото и се срещаме с леля ми Кимико.
— Ами ако не ме хареса?
— Ти си мой приятел, Холис. Достатъчно е да кажа само това. Първите няколко дни сме гости, но после трябва да работим.
Пристигнаха в Шукунеги вечерта. Селото се състоеше от петдесетина къщи, натъпкани в един крайбрежен каньон. При устието му рибарите бяха построили бамбукова стена с двойна порта в центъра. Заради нея селото приличаше на крепост, издигната да отблъсква нападенията на варвари, но истинските врагове бяха ледените бури, които идваха от Сибир и достигаха западната част на острова.
Били поведе Холис през портата в селото. Модерните двуетажни къщи имаха електричество и водопровод, но бяха построени много близко една до друга, с тесни пътеки между постройките. През Шукунеги минаваше поток; ромонът на водата се смесваше с вятъра и слабото ехо от смях, идващо от телевизора на нечий дом.
Тръгнаха срещу течението на потока и минаха центъра и гробището, пълно със статуи на Буда и покрити с лишеи надгробни камъни. Двуетажната къща на леля Кимико се намираше насред гробището, в края на каньона. Подобно на много селяни, тя беше поставила по един черен камък върху всяка керемида на покрива си. Целта на камъните беше уж да не позволяват на вятъра да отнася керемидите, но от тях покривът приличаше на дъска за шах или дама, очакваща играчите.
Нито една къща в селото нямаше ключалки, а само дървени резета. Били свали калните си обувки и влезе, без да почука. Холис остана сам на прага и слушаше гласа на жената отвътре. Беше писклив и радостен, сякаш пристигането на Били бе неочакван подарък. След няколко минути възрастната японка, дребна като дете, забърза към вратата, като се кланяше и посрещаше госта с добре дошъл.
Били остана на острова няколко дни, преди да се върне в Токио. Щеше да говори с другите любители на рокендрол и да проучи дали има безопасен начин за чужденец да се измъкне от страната. Холис проучи Шукунеги и бързо си намери работа, която щеше да е от полза за селото. Поддържащата тухлена стена в основата на скалата започваше да се руши. С инструментите на Кимико той щеше да я разруши и да построи нова. Фактът, че силен чужденец се е съгласил да свърши такава трудна работа безплатно, много хареса на селяните.
Леля Кимико ставаше в шест сутринта. Сервираше на Холис закуска от лепкав ориз, супа мисо и още някакво блюдо, което всеки път бе изненада. Веднъж му поднесе огромен морски охлюв и го гледаше как вади соленото кафяво месо от черната черупка. След като приключваше със закуската, Холис правеше упражнения и тръгваше с инструментите към стената. Обикновено две-три старици с розови гумени ботуши сядаха на пейките и го гледаха как работи. Холис никога не бе обръщал толкова внимание на собственото си тяло и на силните си ръце и крака. Когато повдигаше нещо тежко, стариците започваха да си мърморят нещо и пляскаха с ръце, за да покажат одобрението си.
Ежедневната работа го успокояваше и внасяше някакъв ред в живота му. Първо прокопа канавка, после започна да полага тухлите, като запълваше пространството зад стената с чакъл, който носеше с кофи от брега. Работеше бавно и обръщаше внимание на всяка подробност. Провери с канап дали основата е хоризонтална. Докато бъркаше хоросан и го слагаше върху тухлите, започна да вижда миналите си избори с ново чувство за яснота.