Вики му бе казала, че е на прав път. „Ако си спомниш кой си, ще знаеш какво да правиш“. „И кой съм аз?“ — питаше се той. В Лос Анджелис беше учил учениците си никога да не използват насилие за негативни цели. Истинският воин използва ума и сърцето си. Истинският воин е спокоен вътрешно, а не управляван от гняв. Спомняше си как стоеше на онзи покрив в Лондон със снайпера и се чувстваше засрамен.
Още тухли и още хоросан. Построй стената по-висока. Правилна и истинска.
Беше петнадесетият му ден в селото. След като работи върху стената сутринта, хапна малко ориз и темпура и тръгна из гробището между къщите. Мъртви цветя. Стари монети в ръждиво котле, пълно с дъждовна вода. Редица топчести каменни Буди с бели памучни шапчици и малки лигавничета, завързани на вратовете им.
Излезе през портата и тръгна покрай линията на прибоя до един плаж с черен пясък, осеян с пластмасови бутилки, автомобилни гуми и всякакви други отпадъци на съвременния свят. Боровете се вкопчваха в скалите като бонзай, вълните тихо се плискаха в брега.
„Знай това, любов моя… Повярвай, любов моя… Светлината оцелява“. Вики бе изминала дълъг път, за да му каже тези думи, и сега те бяха фундаментът на вярата му. Ако някой наистина мисли, че си добър човек, това може да те промени завинаги. Може би именно затова Бог е създавал светци и светици. Те са виждали Светлината в другите и понякога това вдъхновявало хората да живеят според някакъв идеал.
Гейбриъл не можеше да знае за храбрия книжар, гангстера с пистолета и убийството в хотелската стая, но може би бе видял общата посока на пътуването на Холис. „Кой съм аз?“ — отново се запита той. Винаги щеше да бъде воин, но сега трябваше да се бори за нещо по-важно от отмъщението. Загледан във вълните, имаше чувството, че сякаш се е освободил от целия безпорядък и объркване, които му пречеха да разбере. „Ако си спомниш кой си, ще знаеш какво да правиш“.
— Холис!
Той се обърна и видя Били Хирано да върви по плажа. Явно беше намерил нов гел в Токио — всеки косъм от помпадура му беше точно на мястото си.
— Старците те харесват. Леля ми казва, че си добър работник. Ако искаш, можеш да останеш тук завинаги.
— Леля ти е чудесен човек, но трябва да продължа нататък.
— Да. Помислих си, че ще го кажеш. Говорих с някои хора. Има безопасен начин да напуснеш Япония. Вземаме ферибот надолу до Окинава и югозападните острови. Ако платиш достатъчно, рибарските гемии ще те откарат където поискаш — Тайван, Филипините, дори до Австралия.
— Звучи добре.
— Ще липсваш на селяните. — Били се усмихна. — И на мен също. Страхотно е да познаваш арлекин.
— Исках да поговорим за това, Били. Щом сме приятели, мога да ти кажа арлекинското си име…
Още няколко секунди си остана Холис. Загледан в хоризонта, той много добре си даваше сметка за избора си. Отказваше се от всякаква привързаност, от нормалния живот.
— Арлекинското ми име е Свещеника.
— Свещеника. Да. Чудесно. — Били изглеждаше удовлетворен. — Никога не съм вярвал, че се наричаш Холис.
24.
Бун пристигна с екипа си половин час преди времето, когато трябваше да освободят Мартин Дойл. Мотоциклетистите направиха няколко кръгчета по пътя, след което всички зачакаха под дървото баниан, което растеше на полето срещу паркинга на затвора. Дребни нежни деца се катереха по клоните и гледаха тримата тайландци и тримата чужденци. Едно малко момиче носеше гирлянда от цветя на шията си. Късаше оранжеви и жълти листенца и ги гледаше как се спускат надолу към калната земя.
Мотоциклетистите бяха от тайландската военна полиция, заменили униформите с джинси и ярки копринени ризи. Щяха да преследват Дойл, ако се опиташе да избяга. Бун и двамата австралийски наемници щяха да стоят зад тях.
По-възрастният австралиец, набитият дребен Томи Скуайърс, изпълняваше стриктно всички заповеди и се напиваше само след като работата беше свършена. Беше довел приятеля си Райън Хорсли. Бун започваше да не харесва младия мъж. Хорсли беше бивш ръгбист, който се смяташе за корав тип. В тази идея нямаше нищо лошо, но освен това Хорсли се мислеше и за умен — а това бе една тъжна грешка. Бун винаги бе предпочитал подчинени, които са достатъчно умни, за да осъзнават собствената си глупост.