Дотича полицай, но мотористите показаха военните си карти и заявиха, че току-що са арестували терорист.
Микробусът пристигна минута по-късно. Ръцете и краката на Дойл бяха закопчани, устата му бе затворена с лепенка и го натовариха в колата като одрано животно.
— Отидете в хотела — каза Бун на Скуайърс. — Парите ви ще пристигнат утре сутринта.
— Да, сър. Можем ли да ви помогнем по още някакъв начин?
— Да. Кажете на господин Хорсли да си затваря устата.
Бун се качи в микробуса и каза на шофьора да продължи към летището. После извади спринцовка от раницата си и заби иглата в шишенцето силно успокоително. Дойл лежеше по гръб. Облещи се, когато видя иглата.
— Когато се събудиш в Америка, ще имаш рана на дясната ръка и още една в средата на гърдите. Ще имплантираме проследяващи устройства между кожата и мускулите. Така през цялото време ще знаем къде си.
Спринцовката беше пълна. Когато Бун се наведе напред, Дойл изстена; опитваше се да отвори уста и да каже нещо.
— Ако избягаш отново, ще те преследвам точно както направихме днес. Не можеш да избягаш, Дойл. Просто е невъзможно. Ще те следя, докато задачата не бъде изпълнена.
25.
Алис Чен реши, че все още е Принцесата воин от Скелиг Кълъмба. Макар и не по нейна вина, беше пленена от Кралицата на мрака и я местеха в Града на обречените.
Задържа този образ десетина минути, а после по коридора се чу дрънченето на количка за чай и Алис отвори очи и откри, че все така седи в купето, а сестра Джоан чете подвързания в кожа молитвеник. Макар да бе облечена в черно, определено не беше Кралицата на мрака, а дебела монахиня с очила, която правеше превъзходни кифлички и се разплакваше, когато четеше новини за разни храбри кучета, спасили семействата си от пожар в къщата.
А и самата Алис знаеше, че не е никаква принцеса. Според монахините тя бе непокорно малко момиченце, на което се дава шанс след шанс да се държи прилично. Не стига че сестра Мора я беше хванала да прескача скалите, но и докато се връщаше към манастира, касапският нож бе паднал от колана й. Онази вечер беше чакала горе в спалнята, докато сестрите се молеха за душата й и обсъждаха шепнешком проблема. Накрая се взе решение — Алис ще бъде заведена в манастира Тайбърн в Лондон, където ще я наглеждат бенедиктинките. По-нататък щяха да я пратят в католическо училище за момичета — най-вероятно в някакво, наречено „Сейнт Ан“ в Уелс.
— Така ще е по-добре, мила — обясни й сестра Рут. — Трябва да си сред момичета на твоята възраст.
— Хокей на трева! — прогърмя дебелият глас на сестра Фаустина. — Хокей на трева и други прилични игри! Никакви подскачания с ножове!
Табулата лесно можеше да следи полетите, затова сестра Джоан и Алис пътуваха с автобуси през Ирландия и взеха ферибота от Дъблин до Холихед. Сега пътуваха с влак за Лондон и Мая щеше да ги чака на гарата.
Сестра Джоан беше сложила учебника по геометрия в раницата на Алис. Ако тръгнеше да се мотае из влака и да досажда на кондукторите, трябваше за наказание да чете урока за правите ъгли. Седнала до прозореца, Алис гледаше малките уелски градчета и се опитваше да произнесе имената им. Пенмаенмаур. Абергеле и Пенсарн. Плътни облаци скриваха небето, но уелсците бяха навън, оряха ниви и простираха пране. Алис видя един фермер да сипва храна в копаня за свиня майка и малките й. Прасенцата бяха бели на черни петна, не като розовите, които бе виждала в Америка.
Крюи беше последната спирка преди Лондон. Дотук бяха сами в купето, но влакът се напълни с хора и Алис ги гледаше как минават по коридора. Потеглиха и докато излизаха от гарата, една яка жена около шейсетте с боядисана черна коса отвори вратата на купето и провери номерата на седалките.
— Съжалявам, че ви притеснявам, но имаме запазени места.
— Трябва ли да се преместим? — учтиво попита сестра Джоан.
— Разбира се, че не. Качили сте се по-рано, така че прозорците са за вас. — Жената излезе в коридора и заговори, сякаш викаше куче. — Тук, Малкълм! Не, тук!
Дебел мъж с костюм от туид се появи на вратата. Мъкнеше голям черен куфар на колела. Алис реши да нарича натрапниците „господин и госпожа Пожарникарски“, защото й напомняха на пожарните кранове по улиците — къси и дебели, с яркочервени лица.
Жената влезе първа, следвана от съпруга си. С пуфтене и стонове той най-сетне успя да качи куфара на лавицата за багаж. После седна до Алис и се усмихна на сестра Джоан.
— За Лондон ли пътувате?