— Това е единствената спирка, която остана — рязко отвърна Алис.
— О, ами да. Права си. Но, разбира се, има връзки. — Господин Пожарникарски произнесе последната дума с огромно задоволство.
— Ние продължаваме — обясни госпожа Пожарникарска. — Ще гостуваме на сестра ми в Лондон, след което ще летим за Коста Брава, където дъщеря ни има апартамент.
— Слънце и забава — обади се господин Пожарникарски. — Но не прекалено много слънце, че ще заприличам на малина.
Когато дойде кондукторът да провери билетите им, Алис се наведе към сестра Джоан и й прошепна:
— Хайде да идем до вагон-ресторанта да пием чай.
Монахинята завъртя очи.
— Това можеше да стане преди четири спирки. Никакъв чай, млада госпожице. Почти стигнахме Лондон.
След няколко минути Алис излезе от купето, за да отиде до тоалетната. Затвори вратата и се опита да имитира уелския акцент на господин Пожарникарски.
— Прекалено много слънце и ще заприличам на малина…
Отвращаваше се от хора, които се усмихваха прекалено много или се смееха твърде силно. На острова сестра Рут й бе казала една чудесна нова дума — gravitas. Мая имаше gravitas — определено достойнство и сериозност, която те караше да й подражаваш.
В купето Пожарникарски и сестра Джоан си приказваха за градинарство. Сестра Рут веднъж бе казала, че британците са безбожници, но заприличват на светци, когато стане дума за колчета за фасул или рамки за лози.
— Добрата купа слама е като пари в банката — напевно рече господин Пожарникарски. — Разпръснеш ли я, не ти трябва тор.
— Аз добавям отпадъците от кухнята, черупки от яйца и обелки от картофи — каза госпожа Пожарникарска. — Но никакво месо, че се събират плъхове.
Тримата възрастни се съгласиха, че най-добрият начин да се бориш с голите охлюви е да ги удавиш в тава със застояла вода. Алис престана да ги слуша и се загледа през прозореца. С приближаването на лондонските покрайнини започнаха да се появяват заводи и жилищни блокове. Сякаш всички празни пространства изчезваха; постройките се притискаха една в друга и смазваха малките ивици зеленина.
— Съжалявам — каза господин Пожарникарски. — Но така и не се представихме както подобава. Аз съм Малкълм, а това е жена ми Вив.
— Разбира се, понякога наричам съпруга си Гъб, което е от гъба — обясни госпожа Пожарникарска. — Малкълм веднъж се опита да отглежда трюфели в задния двор, но не се получи.
— Заради дърветата. Трябваше да са дъбове.
— Приятно ми е. Аз съм сестра Джоан, а това е…
— Сара — прекъсна я Алис. — Сара Брадли.
— Лондон! Лондон! — чу се вик и кондукторът мина покрай купето.
— Е, стигнахме — каза господин Пожарникарски. — Наистина пристигнахме…
Хвърли поглед към жена си и Алис внезапно се почувства странно. Нещо не беше наред с тези хора. Двете с Джоан трябваше да си плюят на петите.
— За мен беше удоволствие да се запознаем — каза госпожа Пожарникарска.
Сестра Джоан се усмихна сладко.
— Да. Приятно прекарване в Испания.
— Май ще ни трябва носач — заяви господин Пожарникарски. — Вив е взела какво ли не, май е забравила само кухненския умивалник.
Стана да свали големия куфар, като стенеше и се напъваше, докато го сваляше. Този път Алис беше достатъчно близо, за да види лицето му. Куфарът всъщност не беше чак толкова тежък. Той се преструваше.
В отчаянието си Алис се пресегна и хвана ръката на сестра Джоан, но монахинята се усмихна и леко я стисна.
— Да, скъпа. Зная. Беше дълго пътуване…
Защо възрастните са толкова глупави? Защо не могат да видят? Алис гледаше как госпожа Пожарникарска става и бърка в чантата си. Извади малко синьо устройство, което приличаше на пластмасов воден пистолет, сграбчи рамото на сестра Джоан, притисна устройството до шията й и дръпна спусъка.
Сестра Джоан се свлече. Алис се опита да избяга, но куфарът препречваше вратата.
— Не, няма! — отсече господин Пожарникарски и я хвана за ръката. Алис извади пръчката си и го смушка в гърлото. Той изруга на глас, а пръчката се счупи.
— Ах, ти, малка гадинка. — Погледна жена си. — Използвай розовото, скъпа. Синьото беше за монахинята.
Госпожа Пожарникарска сграбчи косата на Алис и притисна детето към пищните си гърди. Извади от чантата си розов пластмасов пистолет и го притисна в шията й.
Алис усети остра болка, последвана от сънливост. Искаше да се бие като Мая, но краката й се подкосиха и тя се свлече на пода. Преди мракът да я погълне, чу господин Пожарникарски да говори на жена си: