Легна на един песъчлив участък и заспа.
Събуди го паднала върху лицето му капка. Небето бе посивяло от облаци и започваше да вали. Капките падаха в каньона и бурята постепенно набираше сила. Дъждът плющеше по камъните, вода се стичаше по отвесните стени.
Нямаше къде да се скрие, затова затвори очи и остави дъжда да вали по раменете му и да се стича по лицето му. Бурята сякаш продължи цяла вечност, като от време на време рязко набираше сила, а после облаците изведнъж изчезнаха.
Предполагаше, че по-голямата част от водата ще потече по каменистата почва и ще напълни каньона. Но нищо не се бе променило. Потокът продължаваше да е дълбок най-много десетина сантиметра и течеше през гладки червени камъчета. Няколко минути Гейбриъл гази в него, но спря, когато усети внезапен полъх на вятър. Въздухът беше тласкан от приливна вълна, която се спускаше към него. Изход нямаше. Водата щеше да го помете и да размаже тялото му в камъните.
Чу глух рев и след секунди шейсетсантиметрова вълна се появи иззад близкия завой и едва не го събори. Течеше между краката му, докато той се мъчеше да стигне до стената на каньона. Гейбриъл погледна нагоре с надеждата да намери някакъв перваз, на който да се качи. Нямаше.
Сухи листа се носеха във въздуха като опитващи се да избягат от буря птици. Ревът премина в дълбок отекващ звук като от влак, който излиза от тунел. Водата вече бе до кръста му. Гейбриъл погледна нагоре и видя тъмна линия от другата страна. Назъбена цепнатина, дълбока няколко сантиметра, прорязваше стената на каньона.
Гейбриъл протегна дясната си ръка, пъхна юмрук в скалата и продължи с лявата, докато краката му не увиснаха във въздуха. На пет-шест метра над него върху отвесната скала растеше вечнозелен храст и той реши да се насочи към него. Ръцете и раменете го боляха, кокалчетата му бяха издраскани и кръвта се стичаше към китките му.
Ревът ставаше по-силен — толкова силен, че сякаш изпълваше целия каньон. „Продължавай — каза си той. — Просто продължавай“. Но когато погледна надясно, видя водна стена, носеща се право към него. С едно конвулсивно движение Гейбриъл се пресегна нагоре и сграбчи вечнозеления храст. В същия миг водата го достигна. Заля гърдите и врата му, после и главата. Той чу някакъв стон и ръмжене. Сякаш скрити в тъмното течение чудовища го бяха сграбчили за краката и се опитваха да го завлекат на дъното.
28.
Очакваше онзи последен момент, когато щеше да бъде принуден да напълни дробовете си с вода. Колко още му оставаше да живее? Сърцето му удари веднъж, втори път — и тогава мощната вълна го подмина и продължи надолу по каньона. Все така вкопчил се в храста, Гейбриъл отвори очи и трескаво си пое дъх.
Реката отново бе само безобидна тънка ивица вода, течаща в корито от гладки камъни.
Гейбриъл слезе долу, легна и загледа тюркоазеното небе. Първата му мисъл бе да излезе от каньона и да намери прохода за дома преди падането на нощта. Щеше да се върне в собствения си свят и познатата реалност.
И после какво? В крайна сметка щеше да им се наложи да напуснат тайния апартамент и да говорят със Съпротивата. Макар да се противопоставяше на философията на Братството за властта и контрола, той не знаеше как да изрази визията си по начин, който да е смислен за другите. Може би някаква висша сила можеше да му помогне. Трябваше да остане тук и да научи тайните на това място.
Стана и продължи нагоре по каньона. На всеки завой спираше и се ослушваше за следваща вълна. Накрая стигна място, където част от скалната стена се бе срутила в потока. Изкачи се по камънаците и скочи на един тесен перваз. Нагоре обаче первазът постепенно се разширяваше и след няколко минути Гейбриъл излезе от каньона.
Отново се обърна към планините и видя очертани на фона на небето кули. Това бе град — златен град, издигнат насред пустошта.
Чувстваше тялото си мудно и тромаво. Стръмната пътека се виеше между канарите. Сякаш самите планини бяха експлодирали и отломките се бяха пръснали по земята. Гейбриъл изминаваше стотина крачки, спираше да си поеме дъх и продължаваше да се катери. В един момент се наложи да се промъкне странешком през тясна пролука между два камъка. Когато излезе от другата страна, до крайната му цел оставаха само няколко километра.