— Къде е Нейтан Бун? — попита Мая.
— Проникнахме в компютъра на жената, която урежда пътните въпроси на фондация „Евъргрийн“ — отвърна Роланд. — Преди шест дни Бун е заминал за Тайланд с пътнически самолет.
— Бун иска да разпита детето — каза Мая. — Ще я държат жива, докато той не се върне в Лондон.
— И какво ще правим? — попита Джагър. — След атаката в Берлин Табулата засили охраната си. Дори през нощта в сградата на фондацията има най-малко четирима въоръжени пазачи.
— Алис Чен е единствената оцеляла свидетелка на случилото се в Нова хармония — каза Мая. — Но има и един по-голям проблем. Когато се срещна с Козодой, Гейбриъл каза, че Съпротивата е нещо повече от унищожаването на Голямата машина. Трябва да вярваме, че всеки отделен живот има стойност и смисъл.
Джагър кимна.
— Разбира се. Съвсем правилно.
— Животът на Алис има стойност и смисъл, а това означава, че ще я спасим. Ще ми трябва помощта ви, за да проникна в сградата.
— Май говориш за арлекинска работа — каза Джагър. — Ние не се бием с хора.
— Спасих живота ти, Джагър. Измъкнах теб, Роланд и приятеля ти Себастиан от онази горяща къща.
— Да, и ние… ние оценяваме това.
— Имате дълг.
— Ние сме благодарни, Мая. Всички сме благодарни. Просто казвам, че не сме като теб и Липата. Влизам в интернет да организирам хората, пиша призиви по стените — такива неща. Но няма да участвам в атака срещу сградата на фондацията. Като едното нищо могат да ни избият.
Гневът, който изпитваше цяла сутрин, се разля по тялото й и тя скочи от дивана и тикна пръст в лицето на Джагър.
— Току-що казах нещо. Но ти май не ме чу.
— Аз… слушам те.
— Добре. Защото когато някой арлекин казва „имате дълг“, това не означава, че имаш избор. Аз не желая помощта ви. Не се надявам на благоволението ви. Искам помощта ви сега.
— Ясно. Няма проблем. Радвам се, че мога да помогна. — Джагър бе плувнал в пот. — Но ще е трудно да се влезе с оръжие. След като минеш през вратата, има Г-образен коридор, който води до охраната. Сигурен съм, че сканират всички посетители.
— Щом не можем да влезем през предната врата, ще трябва да проникнем отгоре, отдолу или отстрани.
— Стените са прекалено дебели — каза Симон. — И ще трябва да си осигурим достъп до някоя съседна сграда.
— Ами балон с горещ въздух? — Джагър като че ли отчаяно се мъчеше да предложи решение. — Можеш да прелетиш над Темза и да кацнеш на покрива.
— Под земята? — обърна се Мая към Симон.
— Възможно е. Това е стар град — също като Рим.
— Чакайте! Момент! Зная какво ти трябва! — възкликна Джагър. — Трябва ти невероятна маскировка.
— Преди няколко месеца онази възрастна дама беше в „Хоуп Пъб“ — каза Роланд със сериозен тон.
Джагър го погледна раздразнено.
— Не ни трябват разни възрастни дами. Опитваме се да решим проблем.
— Тя раздаваше брошури. За освобождаването на реките.
— За какви реки става дума? — любезно попита Симон.
— За изгубените. За онези, който текат под улиците.
— И къде са те? — попита Мая. — Има ли и под Лъдгейт Съркъс?
Роланд сви рамене.
— Не мога да знам. И не искам да кажа нещо, което не е вярно.
— Наричаме я Лудата Нора — каза Джагър. — Тя има карти…
Бърза справка с интернет им даде адрес във Финчли и само след няколко часа Мая и Симон вървяха през игрището за крикет на Уотърфол Роуд. Във Финчли имаше доста паркове и игрища. Ямайски детегледачки с телефонни слушалки и микрофони бутаха колички, ученици играеха футбол. Но най-обширното пространство в района беше заето от плачещите ангели и мавзолеи на Голямото северно гробище. Мая си представи хиляди мъртви викторианци, пътуващи в призрачен влак към мястото на вечния си покой.
Симон зави по Брукдейл Стрийт и спря под една разцъфнала череша.
— Добре ли си?
— Само малко уморена, нищо особено.
— Беше доста груба с Джагър и Роланд. По принцип е по-добре човек да е внимателен с приятелите си — delicato. Свободните бегачи искат да помогнат, но са уплашени.
— Нямам време да се правя на деликатна.
— Гневът също е загуба на време — каза Симон. — Винаги си била като баща ти, внимателна и разсъдлива. Но напоследък… не чак толкова.