— Карти? Имам колкото си искате. — Нора извади една картонена кутия и изсипа съдържанието й на пода. Клекна и започна да ги преглежда.
— Разполагате ли с карта на Флийт Ривър? Двамата с госпожица Странд обичаме да изследваме Лондон. Ще е много приятно и поучително да проследим течението на Флийт през града.
— Тя започва от Хампстед Хийт и се излива от гадна малка тръба под Блекфрайърс Бридж. През останалото време е под земята, тече под нашата лудница и суматоха.
— Разбирам. Но вие знаете накъде води това.
Нора се усмихна лукаво.
— И вие също ще знаете — ако станете наши членове.
Симон отново извади портфейла си.
— Плащаме ли членски внос? Или подписваме някаква молба? Каква е процедурата?
— Пет лири на човек и получавате членски карти, макар че май съм ги забутала някъде.
Малко смутена, Нора забърза към някогашната трапезария и започна да рови из кутии и пликове.
Мая се наведе към Симон и попита тихо:
— Вярваш ли на всичко това?
— Че Флийт Ривър е още тук ли? Няма съмнение в това. А десет лири е доста приемлива цена за една добра карта.
— Готово! — Нора Григс застана на вратата и триумфално размаха съкровището си. — Членски карти!
30.
С жълта каска на главата и отражателна жилетка с логото на Лондон Сити Мая стоеше срещу сградата на фондация „Евъргрийн“ на Лаймбърнър Лейн. Беше десет вечерта и нямаше никакви хора, но тя не забравяше нито за момент наблюдателните камери по стената над централния вход.
Роланд бе на половин пряка надолу и търсеше канал, който да отвежда дъждовната вода към Флийт Ривър. Според картата на Нора Григс реката беше точно под тях и течеше в мрака към Темза.
През нощта сградата на „Евъргрийн“ приличаше на шахматна дъска — решетка линии, очертаващи черни и сиви квадрати. Светлината идваше от вертикалната линия прозорци на аварийното стълбище и от два закрити с пердета прозореца на петия етаж. Мая си помисли, че може би Алис е там. Но може пък някой счетоводител да беше забравил да изключи настолната си лампа.
Роланд вдигна ръка и тя забърза към него. Свободният бегач също беше с каска и отражателна жилетка. Бръкна в раницата си и извади фенерче, прикрепено към десетметрова рибарска корда.
— Това е най-близкият до сградата вход към каналите. Но не мога да гарантирам, че тръбата води до реката.
— Все пак го направи. По-добре е от нищо.
Роланд включи фенерчето с тъмночервена крушка и го спусна през отвора.
— Когато вървиш на север, ще виждаш зелени, бели, сини и червени светлини. Червената е най-важната. Тя означава, че си на десет метра от целта.
Завърза края на кордата за решетката и тръгнаха към Лъдгейт Съркъс, преди сто години оживен площад с амбулантни търговци, но днес просто поредното стерилно кръстовище с жълти зебри. В района имаше много отводнителни канали и те спуснаха синьото фенерче в един близо до алеята. Продължиха по Ню Бридж Стрийт, оставиха бялото фенерче недалеч от „Блекфрайърс Пъб“ и тръгнаха към Темза.
Оставиха четвъртото фенерче в един канал недалеч от сградата на „Унилевър“ — голяма постройка с кремав цвят и фасада, придаваща й вид на старогръцки храм. Мая знаеше, че сградата е просто поредната демонстрация на мощ, но величественото изпълнение в класически стил бе наистина завладяващо. „А какъв е символът на моето поколение? — запита се тя. — Може би наблюдателна камера?“
Стигнаха Блекфрайърс Бридж и слязоха по стъпалата към пешеходната алея Полс Уок, която минаваше покрай реката. Железопътният мост бе точно над тях и Мая чу тракането на влак, пътуващ към гара Уотърлу.
Джагър седеше на една пейка с непромокаема раница, в която беше оборудването й. Завърши разговора по телефона си и прекъсна връзката.
— Току-що говорих със Себастиан. Проследил е чистачката до апартамента й.
— Не искам да работи тази нощ — каза Мая.
— Нямаш грижи. Симон Лумброзо й се обадил и й казал, че сградата е затворена заради разливане на химикали. Няма да идва.
Мая отиде до парапета и се загледа в градските светлини, отразени от Темза. През деня реката бе просто част от обстановката. Туристи се качваха на Милениъм Уийл и правеха снимки на Уестминстър. Но през нощта Темза изглеждаше тъмна и могъща, минаваше като безмълвна сила през проблясъците и суматохата на Лондон.
Към парапета бе закрепена стоманена стълба, по която работниците можеха да се спускат до дренажната тръба, която изливаше водите си в Темза. Според Нора Григс това бе всичко, което беше останало от могъщата Флийт Ривър.