От време на време минаваше покрай отходни канали. Когато тунелът зави надясно, долови още по-силна миризма. Мас. Пържено олио. Намираше се под някой ресторант, който изхвърляше отпадъците си в реката.
Дълъг двайсетина сантиметра плъх пробяга по тухлите. Със засилването на миризмата на кухня се появиха още плъхове и на Мая й призля. Някои от животните бягаха от светлината, но други останаха неподвижни върху полегатите стени на тунела. От лъча очите им светеха като малки червени мъниста. Тунелът зави наляво и тя видя стотици плъхове. Светлината ги хвърли в паника и някои от тях скочиха във водата и с високо цвъртене заплуваха към отсрещната страна.
Течението тласкаше плъховете към нея. Нивото на водата вече беше високо, почти до кръста й, и тя виждаше острите муцуни и тънките опашки на гризачите. Изтегли меча си и започна да ги избутва настрани. Вонята бе почти нетърпима. Някаква капка капна на челото й. „Не докосвай устата и очите си — каза си тя. — В това тяло расте дете“.
След още двайсетина метра плъховете започнаха да изчезват. Тя намери синята светлина при едно разклонение, но нямаше как да определи накъде да продължи. Тръгна надясно и с облекчение видя червения фенер.
Колко оставаше до сградата на „Евъргрийн“? Тридесет метра? Или четиридесет? Продължи напред, докато не видя два оптични кабела, които влизаха в канала от сервизна тръба в тавана. Тръбата беше широка около метър и затворена със стоманен капак на панти. Когато почука по него, Мая чу глухо ехо.
Водата течеше около нея и по гумените панталони се образуваше пяна. Като внимаваше да не се подхлъзне, Мая зареди един от пробивните патрони, приближи дулото до капака и стреля. Гърмежът отекна в тунела. Беше толкова силен, че едва не я събори. В капака се появи петнайсетсантиметрова дупка и с помощта на секачите тя разряза стоманата.
Пот се стичаше по лицето й и тя се мъчеше да не изпадне в паника, когато докосна устните й. След като прибра оръжията в раницата, я завърза за найлоново въже и завърза другия край през раменете си. Хвана единия кабел и започна да се катери.
Стигна до съвсем малко сервизно помещение. Гърмежът бе много силен и може би беше уловен от някой сензор. Вероятно охраната бе уведомена и вече я чакаха.
Пое дълбоко дъх и отвори вратата с ритник.
31.
Озова се в мазе със стари бюра и столове, натрупани покрай стената. Като си осветяваше пътя с фенера, прекоси помещението и огледа главното електрическо табло. На капака му бе залепен сертификат от инспекция, на който бе написан и адресът на сградата — „Лаймбърнър Лейн 41“. Умората й изчезна и тя се усмихна. Нора Грегс бе права — изгубените реки могат да те отведат навсякъде в Лондон.
Отвори раницата, извади екипировката и хвърли чантата и непромокаемите панталони в килера. Свободните бегачи й бяха намерили розов комбинезон с фирмено лого, принадлежности за чистене и пластмасова кофа. Докато обличаше комбинезона, тя се замисли дали да не нападне незабавно четиримата пазачи, но отхвърли идеята и прибра меча и пушката в найлонова торба.
Докато излизаше от мазето и се изкачваше по късото стълбище, умът й превключи на арлекински начин на мислене. На площадката имаше две врати; на едната пишеше ПОДДРЪЖКА, а другата бе заключена с катинар. Тя сряза катинара, пъхна го в предния джоб на джинсите си и излезе на аварийното стълбище. „Покори върха — бе написал Врабеца в своята книга за медитацията. — По-лесно е да си пробиеш път надолу по планината, отколкото да я изкачиш“.
Мая стигна петия етаж, отвори вратата и влезе във фоайето пред асансьорите. Едър пазач седеше зад бюрото и прелистваше някакво мъжко списание. Внезапната й поява го стресна.
— Добър вечер — каза Мая със силния акцент на Източен Лондон. — Откъде да почна чистенето?
Пазачът скри списанието под един вестник.
— Коя си ти, по дяволите?
— Редовното момиче е болно. Аз съм Лайла. — Посочи розовия комбинезон. — От „Веселите прислужници“.