— Това е забранен етаж. Не можеш да чистиш тук.
Беше важно да го доближи, за да е в обхвата на ножа й. Мая тръгна с усмивка напред.
— Съжалявам! Говорих с охраната на входа и пазачът ми каза да се кача по стълбите. — Спря до самото бюро. Ако съм направила грешка, моля, не казвайте на шефа ми. Получих работата преди три дни. Не искам да ме изхвърлят…
Пазачът огледа гърдите й и се ухили.
— Спокойно. Хубаво момиче като теб може да прави всякакви грешки.
„Още една стъпка по-близо — помисли си тя. — Използвай камата, не ножа за хвърляне. Най-добрата мишена е основата на врата, между лопатките“.
— Ще се обадя долу — каза пазачът. — Просто искам да разбера какво става.
Мая заобиколи бюрото и застана зад него.
— Благодаря. Виждам, че сте истински джентълмен.
Докато пазачът вдигаше телефона, Мая се сети за катинара, който беше срязала на стълбището. Бръкна в джинсите, извади го и удари пазача отстрани по главата. Той полетя напред — замаян, но все още в съзнание — и тя го удари втори път, сега по челото. Мъжът рухна на пода. Мая коленичи и докосна сънната му артерия. Жив беше.
Извади от торбата скоч, запуши устата на пазача и омота ръцете и краката му. После взе нещата си и забърза по коридора. Имаше три заключени врати, които използваха монтирани на стената сензори вместо ключове. Шперцът и секачите бяха безполезни.
Върна се при бюрото и клекна до пазача. Не се изненада, когато видя белега на дясната му ръка: за да получи работата, младият мъж се бе съгласил да носи чип „Защитна връзка“ под кожата си. Тя го хвана за краката и го повлече по коридора. Когато стигнаха първата врата, вдигна ръката му и я доближи до сензора. Нищо. Може би не беше оторизиран да влиза в тази стая. Раната на главата му оставяше кървава диря по килима, докато го влачеше към втората врата. Отново вдигна ръката му. Този път вратата се отвори.
Влезе в жилищен апартамент, който вероятно се ползваше от членове на Братството, които посещаваха Лондон. Дневната бе обзаведена с модерни мебели, по стените висяха снимки в рамки, предимно на пейзажи.
От дневната се влизаше в кухня и малка трапезария. Коридорът вляво водеше към спалня. Мая извади ножа си, отвори предпазливо вратата и надникна. Нощно шкафче. Гардероб. Легло. И Алис Чен с черните й плитки, лежащи като въжета на възглавницата.
— Тук съм — прошепна Мая. — Дойдох…
Алис отвори очи и седна в леглото.
— Не влизай, Мая! Ще се включи аларма!
Мая се огледа и видя, че във всички ъгли на стаята са монтирани камери. Четирите устройства щракаха и бръмчаха, следвайки всяко движение на детето.
— Свали си нощницата и си облечи дрехите — каза Мая. — Ще преброя до три и ще изтичаш от стаята. Ще сме преполовили стълбите, преди да реагират на алармата.
— Не. Не мога. Машината ме гледа. — Алис дръпна завивката и Мая видя дебела пластмасова гривна около глезена й. — Наричат я Гривната на свободата. Ако изляза от стаята, ще ме заболи много.
— Разбрах. Обличай се, а аз ще измисля нещо.
Когато Алис скочи от леглото и забърза към гардероба, камерите се раздвижиха. Мая се върна в дневната и извади меча и пушката. „Как да излезем оттук? И какво ще стане, ако просто изтичаме от апартамента? Не можем да се върнем при подземната река. Нивото на водата е твърде високо за детето“.
Отиде в кухнята, взе една чаша и я напълни с вода. Свари водата в микровълновата печка, хвана горещата чаша с кърпа и я понесе по коридора.
Алис беше навлякла джинси и дебела блуза. Седеше на ръба на леглото и си връзваше обувките.
— Какво ще правим, Мая?
— Стой тук. Не мърдай. Трябва да разберем какъв вид камери те следят. Машините могат да са и много умни, и много глупави едновременно.
Метна чашата в стаята и тя се търкулна по килима. Камерите моментално я прихванаха, насочиха се към нея и тихо забръмчаха, сякаш си говореха.
— Виждаш ли как камерите следят чашата? — каза Мая. — Това са инфрачервени устройства, които са настроени към топлината на тялото. Компютърната програма, която е свързана към камерите, следи в стаята непрекъснато да има един топъл предмет, горе-долу с твоите размери.
— Тогава по-добре да ме оставиш тук. Бун каза, че охраната ще залови всеки, който влезе в сградата.
— Срещала си се с Нейтан Бун?
Алис поклати глава.
— Не. Един човек, Кларънс, ми носи храната. Веднъж ми даде мобилен телефон и каза, че Бун искал да говори с мен. Той вече не командва охраната на тази сграда. Каза, че ще се опита да ми помогне, когато се върне в Лондон.