— Лъже. — Мая видя как камерите отново се обръщат към Алис. — В шкафа има ли още дрехи?
— Кларънс ми купи от магазина.
— Сложи няколко пуловера на една закачалка, нагласи ги под душа и пусни водата. Да бъде колкото се може по-гореща.
— Добре.
— Щом дрехите подгизнат, излез от банята, като ги държиш близо до себе си.
— Разбирам. Тогава камерите ще гледат топлите дрехи, а не мен.
— Надявам се…
Алис закачи два пуловера и вълнена пола на една закачалка и забърза към банята. Мая чу как водата върви по тръбите и се излива от душа. След няколко минути Алис излезе, като държеше мокрите дрехи.
— А сега какво?
Мая приготви секачите.
— Закачи закачалката на онази лампа на стената и веднага излез през вратата. Готова ли си?
— Да. Да опитаме.
Алис закачи дрехите върху лампата и с три крачки се озова до вратата. С бързи движения Мая сряза Гривната на свободата и я метна в стаята. Камерите се бяха обърнали към мокрите дрехи.
Алис впери поглед в гривната, която лежеше на килима на няколко стъпки от нея.
— Тази гривна наистина ли щеше да ме нарани?
— Да.
— Много ли?
— Не мисли повече за нея.
Алис прегърна Мая и се притисна в нея.
— Знаех си, че ще дойдеш. Пожелах си го много пъти. — Пусна я и отстъпи назад. — Извинявай, Мая. Зная, че не обичаш да те докосват.
— Правя изключение. — Мая протегна ръце и момичето отново я прегърна. — Трябва да внимаваме, Алис. Ще е трудно да излезем от сградата.
— Всички от охраната са въоръжени. Видях ги.
— Да, зная. Затова когато те докосна по рамото ето така… — Мая леко стисна рамото й — искам да затвориш очи.
— Защо?
— Защото така правеше баща ми, когато бях малка и той не искаше да виждам лоши неща.
— Но аз съм вече голяма.
— Знам, че си голяма. Но все пак го направи. Заради мен. Ще излезем от тази стая, ще слезем по стълбите и…
Мая чу шляпване и рязко се завъртя. Натежалите от водата дрехи се бяха свлекли от пластмасовата закачалка. Камерите отново се движеха и в основите им примигваха червени светлинки.
— Компютърът знае ли какво е станало?
— Да. Да се махаме оттук.
Стиснала пушката, Мая тичешком излезе от апартамента. Алис я следваше. Прекрачиха лежащия в безсъзнание пазач и се затичаха към стълбището.
Умът на Мая бе спокоен и безстрастен, докато се опитваше да прецени опасността. В сградата оставаха трима въоръжени пазачи, а изходът беше само един.
Вземаше по две стъпала наведнъж, като хващаше парапета и се обръщаше бързо на всяка площадка. Стигна първа партера и беше готова да стреля, когато Алис я настигна.
— Ще застреляш ли някого?
— Само ако се наложи. Стой тук, докато не дойда да те взема.
Опита вратата към фоайето. Беше заключена. Пушката вече беше заредена с обикновени патрони, но Мая вкара в цевта втория пробивен, стреля във вратата и я отвори с ритник.
Пазачът на входа извади пистолета си, скри се зад бюрото и стреля два пъти напосоки към нея. Мая стреля направо през бюрото и след секунди по пода потече струйка кръв. Мая се обърна към стълбището и извика:
— Да вървим!
Докато излизаха от сградата, презареди пушката, сгъна приклада и уви оръжието в комбинезона на „Веселите прислужници“.
— Върви. Недей да тичаш — каза на Алис. — Трябва само да стигнем до реката. Свободните бегачи ни чакат там.
Излязоха на Лъдгейт Съркъс и изчакаха светофара да светне зелено, преди да пресекат. Наближаваше полунощ и на Ню Бридж Стрийт имаше само няколко коли. Мая се чувстваше така, сякаш току-що се е измъкнала от срутваща се сграда, без никой да е забелязал, че се е срутила.
— Мая! Зад нас!
Двама мъже с бели ризи и черни вратовръзки се появиха тичешком иззад ъгъла. Мая дръпна Алис по Пилгрим Стрийт, тясна улица с офис сгради. За секунда й се стори, че са попаднали в задънена улица, но едно стълбище ги отведе нагоре до Лъдгейт Хил.
Катедралата „Сейнт Пол“ беше точно пред тях. Прожекторите около нея осветяваха белия й купол и той сякаш се рееше над града. Мая махна на едно такси, но шофьорът не спря. Група пияни тийнейджъри вървеше по отсрещния тротоар. Младежите пляскаха с ръце и се смееха, едно момиче се опитваше да танцува.
— Приближават, Мая!