— Виждам ги.
Пресякоха до „Сейнт Пол“ и тръгнаха по калдъръмената алея, която минаваше покрай лявата страна на катедралата. Млад уличен музикант — прибираше бакшишите от калъфа на китарата си — им се поклони грациозно.
— Закъде сте се забързали, дами? Ще ви изпея песен!
В края на алеята Мая погледна наляво и видя знака за спирката на метрото на Пенайър Лейн. Вече тичаха с всички сили, без да ги е грижа дали някой ги вижда как се втурват към входа на станцията. Спуснаха се бързо по стълбите, минаха през въртележката и скочиха на ескалатора.
Мая извади слънчеви очила от якето си и тъмните стъкла омекотиха яркото сияние на флуоресцентните лампи. Ескалаторът се спускаше надолу с тихо стържене. Плакати на мюзикъла „Уест Енд“ показваха жена, прескачаща през главата на мъж.
Когато стигнаха транзитния участък, Мая видя втори ескалатор, който водеше към пътуващите на изток линии. Погледна нагоре. Двамата наемници на Табулата тъкмо бяха стигнали горния край на ескалатора и единият вадеше пистолет. „Нощ на звездите! — пишеше на един от плакатите. — Ще се пръснете от смях!“
Мая подаде мобилния телефон на Алис.
— Слез на перона и вземи първия влак на запад. Слез на Банк и се прекачи на Северната линия до Камдън Таун. Попитай къде е африканският магазин за барабани и избягвай камерите.
— Ами ти?
— Не можем да продължим да бягаме.
— Но тези двамата имат…
— Прави каквото ти казвам!
Алис тръгна по късия коридор, който водеше към перона. Мая я последва няколко метра и се скри зад една колона. Двамата наемници щяха да са тук след четири-пет секунди.
Пушката беше готова. Мислите й бяха ясни и точни. Преди години баща й я беше оставил сама в една такава станция, за да я научи да се бие сама. Беше искал от нея да е силна и храбра, но вместо това тя се бе почувствала предадена. Споменът не я напускаше, беше като някакъв гневен дух. Но сега, в този момент на опасност, на косъм от смъртта, той най-сетне изгуби силата си.
— Вземат метрото! — извика мъжки глас.
Мая вкара патрон в цевта, излезе иззад колоната и стреля. Гърмежът беше оглушителен и отекна от стените на тунела. Първият мъж падна. Мая леко извъртя оръжието и стреля отново, почти от упор. Гръдният кош на втория сякаш експлодира отвътре и кръвта опръска керамичните плочки.
Мая избърса пушката с розовия комбинезон и я пусна на пода. Бавно тръгна към перона. Алис стоеше там със затворени очи и стиснати юмруци.
Когато Мая разроши косата й, момичето отвори очи.
— Ти стреля.
— Да. Стрелях.
— Какво стана?
Въздухът леко се раздвижи, сякаш самата земя дишаше, и от тунела се появи влак. Мая се обърна с гръб към камерата на перона и хвана Алис за ръка.
— В безопасност сме. Но не бива да спираме.
32.
Гейбриъл седеше с баща си на един балкон при върха на една от кулите. Тази сутрин се бяха разходили нагоре по склона и бяха набрали някакви зелени ягоди. Матю свари вода на слънчевата пещ и направи от ягодите чай. Напитката имаше остър кисел вкус, но подхождаше добре на студения планински въздух и ярката слънчева светлина.
След дните разговори отношенията между баща и син бяха стигнали определено равновесие. Двамата се разбираха по неуловим начин и сложните емоции можеха да се изразят дори само с усмивка или бързо движение на очите.
Матю напомняше на Гейбриъл за произведение на Алберто Джакомети. Италианският скулптор използвал тел и глина, за да направи кон, куче или човешко същество, след което бавно махал всяка ненужна подробност, докато не оставала само елементарната форма. Матю Кориган бе преминал през подобно преобразяване. Лицето му бе слабо и кокалесто, дрехите висяха по тялото му. Подобно на статуя на Джакомети, всичко в него бе пестеливо, без излишни неща. Беше изгубил суетата и гордостта, които другите носеха като броня в Четвъртия свят.
Матю взе котлето от тъмнозелен камък и си наля чай.
— Този следобед изглеждаш много сериозен.
— Опитвам се да разбера защо съществуват паралелните светове. Само тези шест ли са?
— Разбира се, че не. Те са само отражение на нашия човешки свят.
— Ами ако има някакъв друг живот, например на Алфа Кентавър?
— Предполагам, че онези същества ще имат свои шест. Паралелните светове са безкрайно много.
— Ами боговете и полубоговете? Те ли са създали всичко?
— Те нямат тази сила. Създателят се назовава с много имена, но Аристотел го нарича Неподвижен двигател — същество, което е вечно и неразделимо. Полубоговете от Петия свят са нещо друго. За мен те са като „лоши“ ангели, а „добрите“ са живели тук.