Китайските баби и дядовци станаха да си тръгват и Ана си погледна часовника. Беше почти пет. Смяташе да остави момчетата да поиграят още няколко минути, след което щеше да ги прибере у дома и да се заеме с вечерята. Цезар още си играеше с русото момиче, а Роберто и две момчета на неговите години бяха отишли до парковата постройка. Стояха на входа — сигурно гледаха как по-големите играят баскетбол.
С периферното си зрение забеляза нещо да прелита покрай нея. Погледна и видя насекомо, кръжащо точно над люлките. Как ги наричаха в Съединените щати? Водно конче. В Бразилия понякога ги наричаха tiraolhos, което означаваше „крадливо око“.
Водното конче се стрелна нанякъде, а Цезар се приближи, носеше камиончето си.
— Чупи — каза той на английски и й подаде играчката.
— Не. Нищо му няма. Мога да го поправя.
Ана обърна камиончето с колелата нагоре и започна да маха пясъка от механизма на каросерията. Когато отново вдигна поглед, Роберто и едно от момчетата бяха изчезнали, а третото все още се мотаеше при входа.
Второто момче излезе от постройката, но Роберто не беше с него. Мина около минута преди ключето на страха да щракне в мозъка й. Ана стана и помоли русата детегледачка да бъде така добра да наглежда Цезар за минутка. Мина покрай люлките и през увехналата трева. Двете момчета сега идваха към нея, но когато ги попита: „Къде е Роберто? Къде е синът ми?“, свиха рамене, сякаш името не им говореше нищо.
Тя стигна отворената врата на сградата и надникна вътре. Баскетболното игрище имаше полиран дървен под и две табла — празно помещение, в което гласовете отекваха от голите стени. В двете половини на игрището се играеха две игри — в едната участваха два отбора от Салвадор, а другата бе между група тийнейджъри с настърчани коси и тениски с надписи.
— Виждали ли сте сина ми? — попита тя на испански един по-възрастен салвадорец. — Малко момче със синьо яке.
— Съжалявам. Не съм виждал никого — отвърна мъжът, но един негов кльощав приятел спря да дриблира и ги приближи.
— Излезе от онази врата преди няколко минути. Там има фонтан.
Ана забързано прекоси игрището по централната линия — игрите от двете й страни продължаваха. Когато излезе от северната страна, се озова на малък паркинг и улица. Направи няколко крачки напред и погледна във всички посоки, но не видя сина си.
— Роберто — тихо каза тя, почти като молитва, след което паниката я овладя и Ана започна да пищи.
34.
Първата стъпка в поредицата събития, водещи до смъртта на госпожа Брюстър, бе обявена от тих звуков сигнал и текстово съобщение на джобния компютър на Майкъл. Госпожа Брюстър се намираше в имението Уелспринг и човек от охраната я държеше под око.
Майкъл бе на шест хиляди и петстотин километра от Южна Англия и седеше в един от апартаментите на изследователския център край Ню Йорк. Облечен в мъхната хавлия, той допи кафето си и прочете съобщението: „Г-жа Б. към летище Портрийт довечера“.
В компютрите на госпожа Брюстър бяха вмъкнати шпионски програми и от три седмици Майкъл четеше имейлите й. Откакто беше поел контрол над фондация „Евъргрийн“, тя критикуваше решенията му и бе организирала малка опозиционна група. В Петия свят госпожа Брюстър щеше да бъде разкъсана на парчета на сцената. Майкъл обаче не желаеше да предизвиква разкол в Братството. Госпожа Брюстър щеше да умре дискретно, без явен извършител.
Майкъл гледаше на себе си като на автор, създаващ различни разкази в различни страни по света. Малката история на госпожа Брюстър беше на път да приключи, но той бе измислил и много по-сложни повествования. Първо щеше да има криминални деяния или терористична атака, после период на нарастващо напрежение и нестабилност. Накрая щеше да се появи и решението, предложено от фондация „Евъргрийн“ или някой неин заместител. Установяването на Паноптикона щеше да осигури щастлив край на всеки разказ.
В Калифорния бяха изчезнали четиринадесет деца. В Япония пликове с антракс бяха изпратени на императора и на членове на императорското семейство. Във Франция мистериозна терористична група бе взривила бомби в три от по-големите музеи. И докато всичко това бе новина номер едно, щяха да се случат нови събития в Австралия, Германия и Великобритания. Посланието на всички тези събития бе просто и ясно — никъде по света няма безопасно място.