Майкъл взе душ и прати отговор до човека от охраната в Уелспринг: „Кажи ми, когато тръгне“. Облече се и мина през двора до компютърния център „Кенард Наш“. Имаше пълен достъп до всяко помещение в сградата — сензорите регистрираха имплантирания под кожата му чип и вратите се отваряха пред него, сякаш светът бе негова собственост.
Щом влезе, доктор Дреслър забърза да го посрещне.
— Много се радвам да ви видя, господин Кориган. Разбрах, че може би ще заминавате днес.
— Да. Ще летя до Калифорния да произнеса реч.
Дреслър го поведе в контролната зала, където доктор Асад изучаваше някакви графики на един от мониторите. Тя намести черен кичур зад забрадката си и се усмихна срамежливо.
— Добър ден, господин Кориган.
— Научих, че приятелите ни от Петия свят са ни изпратили още данни.
Доктор Асад завъртя стола си.
— Проект на радикално нов тип компютър. Системата не прилича на нищо от този свят.
— В началото компютрите бяха просто изчислителни машини — обясни Дреслър. — Сега се учат как да мислят като човешки същества. Това ще е третата еволюция — машина, която ще бъде всезнаеща.
— Нима е възможно?
— В училище ни учеха, че е невъзможно да се изчисли какъвто и да било феномен, включващ голям брой фактори. Ако някоя пеперуда размаха криле в джунглите на Амазонка, това слабо раздвижване на атмосферата може да даде начало на дълга серия събития, които в крайна сметка да доведат до ураган. Но тази нова машина има способността едновременно да обработва огромно количество най-разнообразни фактори. В известен смисъл тя ще има абсолютно познание.
— Тогава каква е разликата между компютъра и бог?
Двамата учени се спогледаха. Личеше си, че вече са обсъждали тази идея.
— Бог е създал нас — меко каза доктор Дреслър. — А това е просто машина.
— Можете ли да я построите?
— Събираме проектантски екип — отвърна доктор Асад. — Междувременно пристигнаха и няколко нови съобщения. — Тя посочи една работна станция и Майкъл седна пред монитора. — Както виждате, искат да се върнете в техния свят.
— За съжаление точно сега съм зает — рече Майкъл. — Така че няма да се получи.
Ръчният му компютър избибипка и той прочете съобщението: „Госпожа Б. в колата си. Тръгва към летището“. При престоя си в Англия Майкъл бе изминавал с кола разстоянието от Уелспринг до летище Портрийт. Пътуването отнемаше около час. Бързо изтри съобщението и се обади на шофьора си.
— Вземете багажа ми от апартамента за гости и се свържете с чартърната компания на летището. Кажете им, че пътувам.
Подразни се, когато забеляза, че доктор Дреслър все още се мотае около работната станция. Ученият беше като малко дете, което отчаяно иска да бъде поканено на парти.
— Тази сутрин изпратиха още едно съобщение, господин Кориган. На втората страница е: „Не забравяйте историята“. За каква история става дума?
— Описах сегашната ни цивилизация на нашите нови приятели. За тях е ясно, че сложните идеи вече не се ценят от медиите ни или от населението като цяло. Огледайте се, доктор Дреслър. В наши дни някой да чете политически манифести? Колко хора са готови да стоят тихо и да слушат продължителна и смислена реч за сегашните ни проблеми? Светът се движи бързо и нашето съзнание отразява таза реалност.
— Но каква е историята, която би трябвало да помним?
— Когато идеите губят силата си, все по-важни и по-важни стават историите и визуалните образи. Лидерите предлагат конкуриращи се истории и това минава за политически дебат. Нашите приятели ми напомнят да създам силна история. Нека известно време се трупа напрежение, а след това да предложим нова история, която да предлага решение.
След десет минути седеше на задната седалка на лимузината и пътуваше към летището. В предградието цъфтяха череши и розовите им цветчета трептяха, докато автомобилът летеше по двулентовото шосе.
„Не забравяйте историята“. Е, можеше да го изпълни. Новините от Калифорния показваха, че всички са изплашени. Родителите не пускаха децата си на училище, а полицията продължаваше да арестува погрешни заподозрени. С един решителен ход беше създал криза, която мотивираше хората да влязат в невидимия затвор. А след като всички се озовяха вътре, един странник щеше да ги наблюдава и да насочва живота им.
Видя отражението си в затъмненото стъкло и се извърна. Кой беше той напоследък? Този въпрос непрекъснато се появяваше в мислите му. Единственият начин, по който можеше да дефинира себе си, бе като мисли за другите. Не беше баща си — и определено не беше Гейбриъл. Те двамата се тревожеха за дребни неща, за това какво е направил или казал някой човек. Но повечето хора не бяха важни в голямото повествование на историята. За боговете и великите хора светът бе празна страница, чакаща да бъде запълнена със собствената им визия.