Лимузината влезе в летището и спря пред сградата, където чартърните пилоти попълваха летателните си планове. Шестместният самолет чакаше на една странична писта, докато техническият екип оглеждаше колесниците му.
— Предайте на пилота да приготви всичко — каза Майкъл. — Трябват ми около пет минути да свърша една работа.
— Добре, господин Кориган. — Шофьорът взе багажа му и го понесе към самолета.
Майкъл включи лаптопа си и влезе в интернет през сателитния си телефон. Преди десет дни беше казал на хората си в Англия да прехвърлят всички превозни средства на фондация „Евъргрийн“ на името на британската компания „Сейф Райд“. Сега „Ягуарът“ на госпожа Брюстър бе свързан с компютрите на компанията. Екипът на „Сейф Райд“ можеше да показва пътя на госпожа Брюстър, да отключва вратите на колата, ако е забравила ключовете си, и да следи автомобила, ако е откраднат.
Трябваха му само няколко секунди да открие уебсайта на компанията и да въведе код, който му даваше достъп до проследяващата система. Написването на регистрационния номер на колата отвори карта на крайбрежието на Корнуол. И ето че се появи — госпожа Брюстър и шофьорът й бяха малка червена точка, пътуваща по шосе В3301.
Като пишеше бързо, Майкъл извика местното британско време в ъгъла на екрана — беше 19:38. Госпожа Брюстър бързаше към летище Портрийт за среща с шефа на антитерористичната служба на Аржентина. Програмата „Млади световни лидери“ я свързваше с полицейски и военни служби в десетки страни. Когато тези влиятелни хора кацаха на местното летище, госпожа Брюстър ги чакаше, цялата чар и усмивки.
Майкъл придвижи курсора по екрана. Проследи пътя до летището, като отбелязваше къде тясното крайбрежно шосе доближава надвисналите над морето скали. Изображенията от GPS сателита бяха невероятни. Можеше да види мостове и плажове, градчета и ферми. Искането на допълнителна информация отвори нов прозорец на екрана; сега той знаеше точната скорост на колата и факта, че в запалването е пъхнат оторизиран ключ. Госпожа Брюстър бе посветила по-голямата част от живота си на изграждането на Паноптикона. „Почти сме готови — помисли си Майкъл. — И ти си наблюдаваната“.
Червената точка мина през градчето Гуитиън и стигна до крайбрежния път. Майкъл бързо прелисти екрана и направи избор. Отвори втори уебсайт, създаден от техническия екип на Нейтан Бун, който му позволяваше да контролира устройствата с радиочипове. Предишния ден човекът му в Уелспринг бе отворил капака на ягуара и бе поставил експлозиви на спирачната система и на контейнера на хидравличния волан. Двата заряда бяха малки — колкото дребна монета — и нямаше да оставят следи след експлозията.
Майкъл пресметна забавяне от десет до петнадесет секунди и взриви експлозивите. Запита се какво ли е вътре в колата. Жалко, че нямаше камера. Шофьорът внезапно щеше да разбере, че воланът не реагира на докосването му. Че кракът му натиска спирачката, но не се случва нищо. Дали имаше момент на паника? Имаха ли време за писъци, докато колата разбива мантинелата и полита надолу към морето?
Малката червена точка на екрана се отклони от пътя, премина тънката ивица до ръба на скалата и изчезна. Майкъл изключи лаптопа, хлопна капака и слезе от колата. Пилотът и шофьорът го очакваха като почетна стража, докато вървеше по настилката към самолета.
35.
Три чайки бяха кацнали на парапета и съзерцаваха недоядената закуска върху подноса. Майкъл махна с ръка да ги прогони, но те не се подплашиха. Накрая той взе парче кифла и го хвърли към тях. Птиците с крясък литнаха към него и моментално започнаха да се бият.
Седеше на балкона на тристайния апартамент на един хотел в Западен Лос Анджелис. Ако се обърнеше леко надясно, щеше да види плаж, океан и син хоризонт. Младежи играеха волейбол и се мятаха върху пясъка, а момиче в бански и с ролери описваше осморки по алеята за пешеходци. Майкъл седеше над всичко това в тапициран стол с термос кафе. Волейболистите и момичето с ролерите нямаха представа какво ще се случи. След три или четири седмици почти всяко дете в Калифорния щеше да стане част от Паноптикона.