— Много хубава снимка на вас двамата — рече Гастон. — Някой казвал ли ти е, че приличаш на Майли Сайръс?
— Да, много пъти. — Гласът ми прозвуча, сякаш потисках сълзите си. — Е, аз ще тръгвам. Ще се видим по-късно.
— До скоро, Ана!
Напуснах сградата на летището и се качих в едно такси. По време на пътуването отново погледнах снимката на Гастон. Той беше закръглен, с пясъчно-руса коса. На снимката изглеждаше на годините на Себастиано, на около двайсет и две-три, имаше малко разстояние между предните два зъба, което му придаваше симпатичен и закачлив вид.
По пътя се насилих да почерпя от Уикипедия колкото е възможно повече информация, свързана с епохата на моята дестинация, за да не пристигна там съвсем неподготвена. Преди да тръгна, предвидливо се абонирах за неограничен достъп до мобилен интернет във Франция, за да използвам всяка минутка до преминаването. Докато сърфирах в Гугъл, при изписването на Париж 1625 година попаднах на името Д’Артанян и си спомних последния филм, който гледах на DVD. Вследствие на това си изтеглих електронната книга на Тримата мускетари и по време на полета прочетох по диагонал няколко глави. Неколцина от героите открих сега в Уикипедия. Луи XIII. Кардинал Ришельо. Аха, Кристоф Валц бе играл неговата роля във филма, все още си го спомнях.
Междувременно получих съобщение от Ванеса.
Къде си, по дяволите???
О, боже, само това ми липсваше. Бързо измислих подобаващ отговор.
Спонтанна среща със С, в Париж. Градът на любовта, сещаш се. Татко плати билета.
— Мадмоазел?
Таксито бе спряло. Бяхме пристигнали, без да успея да хвърля и един-единствен поглед на града. Ала навън вече се бе стъмнило, навярно и без това нищо нямаше да мога да видя. Шофьорът ми поиска една доста солена сума, следствие на което портмонето ми почти се изпразни, но за всеки случай поисках касова бележка. Да се надяваме, че в най-скоро време бюджетът на Гастон щеше да запълни паричния ми недостиг.
Хотелът бе хубав, с червени сенници, с парапети от ковано желязо по балконите и със зелени саксийни растения. В края на тротоара бяха засадени дървета. Дамата на рецепцията ме поздрави радушно и след като оправихме формалностите по настаняването, ми подаде ключа за стаята заедно с една карта на града. Стаята ми се намираше на втория етаж е изглед към улицата. Не беше много голяма, но чиста и уютна. Отворих прозореца да се проветри. Оставаше ми още малко време, ала не бях в състояние да се концентрирам нито върху Уикипедия, нито върху „Тримата мускетари“. Вместо това разгледах картата и се опитах да запечатам в съзнанието си околните улички и местоположението на моста, където малко по-късно щях да се срещна с Гастон. Понт о Шанж… Проверих значението, в превод означаваше „мост на размяната“, свързано беше със среброменителите, които са стояли навремето там. Но също толкова добре името подхождаше и на размяната между времената. Може би беше просто съвпадение, ала може би не.
Размишлявайки, стоях на отворения прозорец. От улицата се чуваше ревът на колите. Хотелът бе близо до река Сена, недалеч от Понт о Шанж. Кой щеше да ни отвори портала? Някой от старите също трябваше да е с нас, в противен случай нямаше да се получи. Понякога човек не се появяваше на същото място, откъдето преминаваше. Всяка врата имаше своите особености и специфики, като някои врати бяха непредсказуеми и нестабилни. Все още не знаех всички подробности, въпреки че вече няколко пъти бях пътувала и се бях връщала от миналото.
Освен това съществуваше и историята с маската, която беше един вид преносима машина на времето. Тя даваше на пътуващия могъща сила, тъй като позволяваше преминаването без помощта на стария, ала в същото време беше и опасна, можеше да заведе човек на места, които никога не би искал да види. В този момент моята маска най-вероятно прашасваше в магазинчето за маски на Есперанца, старицата, която навремето ми я бе дала. Не бях виждала Есперанца отдавна, идваше и си отиваше като сянка и никога не се задържаше на едно място или време.
Потънала в мисли, потърках врата си. След това се почесах по-силно, тъй като изведнъж започна да ме сърби. Един мъж застана пред хотела и погледна нагоре към мен. Носеше шапка тип барета, която бе смъкнал почти до веждите, затова не можех да видя добре лицето му. Но вниманието му бе насочено изцяло към мен, нямаше никакво съмнение. Мъжът имаше нормално телосложение и не изглеждаше необичайно. Беше някъде между четирийсет— и шейсетгодишен, не можех да определя с точност заради шапката, и носеше шлифер. Беше си мушнал ръцете в джобовете. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В следващият миг той се отдръпна и изчезна сред дърветата. Сърбежът във врата ми утихна, ала в никакъв случай не си го бях въобразила. Нещо тук не беше наред!