Сесил подсвирна.
— Виж ти!
Филип беше възмутен.
— Каква подлост!
Още повече подкладох възмущението им.
— И всичко това само защото кралицата следва истинската си любов, вместо да се измъчва заради брак, който е сключен по сметка.
Филип веднага кимна решително, Сесил също изглеждаше така, сякаш с този аргумент можех да я спечеля на моя страна, затова добавих:
— Ришельо никога не е харесвал кралицата. Той иска да се отърве от нея.
— Вярно е — рече Сесил замислено. — Отваря му се много добра възможност.
— Точно това искаше да предотврати херцогинята — обясних аз. — Но сега брилянтената огърлица е у Гастон, който възнамерява да избяга, ако не го спра.
— Хм, не ми направи такова впечатление — рече Филип. — Видях го преди час. Спомена, че довечера ще отиде на бала. В действителност каза, че би искал да види със собствените си очи резултата от труда си.
Сесил се намръщи.
— Чудя се дали не работи по поръчка на кардинала?
— Не — изразих съмнението си. — Иска огърлицата за себе си, изрично ми го каза, преди да се опита да ме убие. Планира да си подсигури добър живот. Така че накитът все още е у него.
— И като бонус иска да види срамното унижение на клетата кралица! — Бузите на Филип почервеняха от яд. — Алчността му не познава граници. Той още ми дължи пари и все твърди, че в момента е затруднен.
— Срамота — обади се Сесил и ме погледна. — С какво можем да ти помогнем?
Поех си бавно въздух. Сега бе настъпил моментът за един нов план.
След като обсъдихме всичко до най-малката подробност, оставих на Филип и Сесил част от моя златен резерв. До вечерта щяха да имат някои разходи.
Впечатлена Сесил посочи монетите.
— Изглежда, херцогинята е доста щедра, нали?
— О, тя има толкова злато, че не знае какво да го прави. — Оставих ги да си мислят, че златото идваше от Мари.
Дори погледът на Филип се изпълни с копнеж, когато извадих златните монети от кесийката си и им отброих няколко. Знаех какво му минаваше през главата. За него пътят към сърцето на Сесил бе постлан със злато и това бе единственият начин да я спечели завинаги. Докато бяха толкова бедни, колкото сега, тя нямаше да престане да се среща е отвратителния Баптист и Филип щеше да продължи да се измъчва.
— Можете да задържите всичко, което ви остане — обещах им аз. — Ще ви дам още, стига веднъж завинаги да приключим с тази работа.
Не го казах, за да положат по-големи усилия, а защото исках да са щастливи заедно. В противен случай златото щеше да се върне във фонда на пазителите на времето на френския барок, така поне щях да го инвестирам разумно и на местно ниво. Филип и Сесил бяха мои приятели, а на приятелите се помага, когато съществува възможност.
— Трябва да тръгвам. — Прегърнах и двамата, след което потеглих. Отидох с каретата под наем до Рю Сен Мартен, но надеждите ми, че ще намеря там Хосе, бързо се изпариха. Каретата му никъде не се виждаше. Себастиано също го нямаше — почуках упорито на вратата му на втория етаж, където ме заведе гледащата като крава и малко тъпа дъщеря на търговеца на билки.
— Брат ви рядко си е вкъщи — каза момичето, което беше приблизително на моите години. — От задължения няма време. Кардиналът залага големи надежди на него. Мосю Фоскер е един от най-способните му мъже.
— Мога да се обзаложа — измърморих аз.
— Странно, не е споменавал да има сестра. Всички си мислехме, че е загубил цялото си семейство при пожар.
— Аз съм много издръжлива и оцелях.
Тя ме погледна с големите си изпъкнали очи.
— Въобще не си приличате. Вие сте руса, а той е с черна коса.
— Той също така е и мъж — рекох аз.
С това ѝ дадох тема на размисъл. Тикнах в ръката ѝ една сребърна монета и ѝ обещах още, ако ми прати известие в Палас дьо Шеврьоз веднага след като Себастиано се прибереше.
— Но не трябва да му казвате, че съм била тук. Искам да го изненадам.
Тя стисна монетата със зъби и ми даде думата си.
По моя молба кочияшът направи един кръг около къщата на кардинала и аз ѝ хвърлих един дискретен поглед. Въпреки жегата, бях си наметнала пелерината, чиято качулка падаше пред лицето ми, така че никой не можеше да ме разпознае. Пред къщата имаше една дузина мускетари и е надеждата, че някой от тях можеше да е Себастиано, се наведох напред от файтона, за да ги огледам по-добре. Точно в този момент возилото рязко зави, аз загубих равновесие и залитнах към резето на вратичката, което се вдигна. Вратата се отвори широко и аз нададох силен вик. Замалко да падна от файтона, задържах се на косъм. При тази крайно опасна каскада загубих наметалото си — съсипвах ги по-бързо, отколкото можех да ги износя. Единият му край се изплъзна и попадна под колелата. С едно рязко движение се откъсна от тялото ми и падна измачкано на пътя. Привлякох вниманието на мускетарите и всички се обърнаха към мен. Висях наполовина от каретата, вкопчена в рамката на клатещото се превозно средство. Косата ми, която след последното ми преминаване във времето приличаше по-скоро на слама, се вееше диво пред лицето ми, така че едва след повторното поглеждане видях, че Себастиано действително бе сред мускетарите. Той ме гледаше втренчено, сякаш не вярваше на очите си. Жак и Жул също бяха там, те ме познаха и ми махнаха.