— Ана! — извика Жак (или беше Жул), докато тичаше след файтона. — Почакай!
— Да спра ли? — попита ме кочияшът.
— Не, в никакъв случай! Бързо напред към Палас дьо Шеврьоз!
Жак (или Жул) забави ход, ала не разбрах дали защото се разочарова, или защото се разсърди, тъй като погледът ми се бе заковал в Себастиано. Той бе отишъл при наметалото ми и го вдигна, гледайки ме право в очите. Лицето му беше безизразно. Ако изобщо можеше да се прочете някакво чувство, то бе потвърждение на заплахата му, че ще ме предаде на тъмничаря. По гърба ми премина ледена тръпка, когато си спомних думите му.
Пред Палас дьо Шеврьоз се разплатих с кочияша и се запътих към къщата, вървейки бързо под аркадите. Един последен поглед към противоположната страна на големия площад ми показа, че Себастиано все още стоеше там и ме наблюдаваше.
Мари беше безкрайно щастлива, когато изведнъж се появих. Тя ме прегърна и непрестанно галеше косата ми, сякаш искаше да се убеди, че наистина стоях пред нея.
— Значи, е истина! — извика тя е възторг. — Преди малко Минет заяви, че те е видяла на площада, но аз си помислих, че е плод на въображението й! Дори ѝ се скарах, защото продължаваше да настоява, че те е видяла. — Гласът ѝ трепереше. — Изживях един ужасен ден! Пролях безброй сълзи, когато Фоскер ми съобщи за смъртта ти. Искаше ми се и аз да умра, защото вината беше моя.
— Та това са пълни глупости.
— Не, не, вярно е! Ако не те бях изпратила на тази опасна мисия, нападението нямаше да се случи!
— Сега отново съм тук.
— Да, стана чудо! — Мари сияеше. — Сега всичко ще се нареди!
— Ами… страхувам се, че не е съвсем така. Брилянтената огърлица не е у мен. Типът, който ме нападна, ми я взе. — Пропуснах да спомена факта, че ми бяха свили под носа още една огърлица копие, и бързо добавих: — Но имам план как да върнем колието за бала тази вечер.
Мари отвори широко очи.
— Сигурна ли си?
— Не — признах аз. — Но си струва да опитаме.
Херцогинята въздъхна.
— Прекалено се радвам на завръщането ти, за да си блъскам главата по въпроса. Направихме това, което бе по силите ни. Твърдо вярвам, че всичко ще се нареди. — Тя плесна с ръце като едно щастливо дете. — А най-хубавото е, че можем да отидем на бала!
След новината за смъртта ми бе решила да не ходи, затова сега се радваше още повече, че все пак щеше да присъства. Веднага нареди да ми приготвят вана. Докато чаках, седнах до дядо Анри в салона.
— Радваш ли се за бала? — попита ме той.
— Да — излъгах. — Определено ще е приказно.
— Сигурен съм в това. Аз го очаквам с нетърпение, защото не се удава често възможност да се видят заедно кралят и кралицата. Те са една толкова хубава двойка.
Кралицата вече я познавах и знаех, че изглежда превъзходно. Оставаше да се види дали кралят беше на нейното ниво. В интернет — във всеки случай преди да изчезне мистериозно — изглеждаше доста добре, но това можеше да се дължи на ласкателно нарисувани портрети.
— Кардиналът също ще се появи — продължи дядо Анри. — Един много могъщ човек.
— Да — съгласих се лаконично.
— Въпреки това стои под въпрос дали е справедлив — размишляваше дядо Анри. — Особено когато става въпрос за хугенотите.
Кимнах учтиво, защото не знаех какво да кажа. Дядо Анри седеше с изправен гръб, подпирайки двете си ръце на бастуна. Погледът му съзерцаваше ужасното платно отсреща, което отразяваше зверствата през Вартоломеевата нощ.
— Ришельо произхожда от семейство, посветило се на закона и реда. Баща му е бил началник на гвардейците, а дядо му известен юрист. Но сред тях нямаше кой да предотврати клането, дори напротив.
— Може би Ришельо е различен — казах, макар да знаех истината.