— Дьо Порт е напуснал града още по тъмно. Носи се слух, че е искал да се дуелира с Бутвил, но е избягал от страх.
— Кой твърди това? — изплъзна ми се от устата. — Самият Бутвил? — Игнорирах смаяните и снизходителни погледи, които ме зяпнаха от всички страни. — Ако го казва той, лъже. Дьо Порт се отзова на дуела. Той не беше страхливец, а човек на честта.
— Той беше? — попита смаяно една жена.
— Неговите секунданти със сигурност могат да ви кажат повече.
— Какво говорите! — извика един мъж. — Сигурен съм, че видях файтона на Дьо Порт! В никакъв случай не е избягал!
— Не би било в негов стил — съгласи се друг.
— Време е да се сложи край на безчинствата на Бутвил! Колко вече е убил при дуел?
— Клетата му млада жена!
Всички говореха ожесточено в един глас и искаха да научат повече, ала в този момент в другата част на залата се появи Себастиано. Той носеше мускетарска униформа и не беше маскиран, а изражението на лицето му не вещаеше нищо добро. Веднага забелязах, че нищо не се бе променило: все още не беше възвърнал паметта си. Но въпреки маската ми и голямото разстояние помежду ни, веднага ме позна.
Със заплашително изражение той се запъти към мен. И аз сторих единственото нещо, което в този момент ми се стори разумно — незабавно побягнах.
На вратата едва не връхлетях върху Сесил.
— Ето те и теб! — каза тя. — Тъкмо се канех да те извикам!
— Бързо, трябва да се махнем от тук! — изрекох, останала без дъх. — Себастиано е по петите ми!
— Мили боже! — Тя хвърли тревожен поглед през рамото ми, след което посочи към един коридор. — Ела с мен.
— Гастон тук ли е? — попитах притеснено.
— Да, дойде преди малко. Изпречи ми се на пътя. Под претекст го подмамих в една от стаите, сега чака там.
Тя избърза напред. На следващия ъгъл срещнахме Филип, който ни изгледа тревожно.
— Какво се е случило?
— Мускетарят преследва Ана. Трябва да го спреш. Планът ни ще се провали, ако ни хване. Нямаме време! Ана, хайде.
Последвах я по необходимост, а Филип продължи към балната зала, за да се изпречи на пътя на Себастиано. В края на коридора погледнах за кратко назад, ала сред тълпата от гости не можах да разпозная нито един от двамата.
В лабиринта от коридори и зали замалко да изгубя и Сесил. Едва видях как една престилка зави зад ъгъла. Беше се облякла като прислужница и бе скрила русите си коси под една шапчица. Носеше рокля, непорочно закопчана до якичката. Въпреки това с пищната си фигура и красивото си лице беше прекалено атрактивна, за да се изгуби в тълпата от прислужници. Видях как на няколко пъти я заговаряха гости предимно от мъжки пол. Не можах да разбера обаче дали всички я познаваха от театъра, или просто искаха да пофлиртуват малко, така или иначе, дегизировката ѝ не беше много правдоподобна. Затова пък тази на Филип му пасваше много добре, с лакейската си униформа се движеше незабелязано сред множеството и също като двете ни със Сесил се оглеждаше за Гастон.
Настигнах Сесил и доста се постарах да следвам големите ѝ крачки.
— С какъв претекст го подмами там? — попитах я.
Тя ми хвърли ироничен поглед през рамо. Не продължих да разпитвам, изражението ѝ ми каза всичко. Имах друга представа за Гастон — той винаги говореше с такава обич за приятелката си от Берлин — но явно повечето мъже бяха безсилни срещу прелестите на Сесил.
Междувременно се намирахме в едно странично крило на замъка, далеч от големите зали. Последният коридор, по който свихме, беше тих и пуст. Тежки ориенталски килими заглушаваха стъпките ни, а стенните фенери осветяваха коридора с матова и трептяща светлина. Стори ми се някак зловещо и тъкмо си го помислих, когато усетих сърбежа на тила ми. Поех си дълбоко въздух. Моментът бе настъпил: всичко или нищо.
Сесил бутна една висока двукрила врата. Пред нас се разкри помещение, обзаведено с тъмни мебели. По стените имаше рафтове, претрупани с книги. На едно голямо кресло с кръстосани крака седеше Гастон и четеше съсредоточено. Когато двете със Сесил влязохме в стаята, той остави книгата на малката масичка до него и се изправи. Не изглеждаше особено изненадан да ме види. Явно е очаквал, че ще оцелея и че ще се опитаме да го надхитрим. Чудех се само защо въпреки това ни чакаше тук.
Беше се изтупал, както обикновено. Жакетът му беше леко втален, а ръкавите и яката много бухнали. От ботушите му c маншети краката му изглеждаха още по-набити, а големият пръстен на дясната му ръка беше също толкова самохвалски, колкото и часовникът, който носеше в бъдещето.