— За мен случаят приключи, Ана. За теб също трябва да е така. От заблудено чувство за дълг се бори за кауза, на която не е отредено да постигне успех. В известен смисъл ти прави чест, че не се отказа. Това свидетелства за силния ти характер и лоялността ти. Не мога да те съдя и още по-малко мога да допусна някой да те накаже за това. Кардиналът няма да научи за този инцидент тук. Ще задържа фалшификата и при първа възможност ще се погрижа да изчезне.
Разкъсваха ме противоречиви чувства. От една страна, се вълнувах, че ме закриляше, въпреки че оставаше верен на кардинала. Това само по себе си беше ходене по ръба, което можеше напълно да претовари някой по-слабохарактерен от Себастиано. От друга страна, намирах за непоносим поучителният му тон. Да не говорим, че исках да захвърля нещо по стената от яд, че бе успял да прибере и втората огърлица.
— Време е да се върна към задълженията ми. Кардиналът вече е тук, а всеки момент ще се появи и кралската двойка. — Себастиано се запъти към вратата.
— Не бива да допускаш да ѝ причинят това! — извиках след него. — Моля те!
Себастиано пое с бързи крачки по коридора, заради което се затруднявах да го следвам. Филип дойде с нас и закрачи мълчаливо до мен.
Себастиано погледна през рамо назад към мен.
— Откъде взе копието? — попита ме той. — И каква беше ролята на дебелака?
— Мислех си, че за теб случаят е приключил — отвърнах нахално.
Лицето му помръкна.
— Не ми давай причина да съжалявам! — Очите му се спряха на маската, която отново си бях сложила. — Всъщност каква е тази странна котешка маска?
— Позната ли ти е? — попитах припряно. — Имаш ли чувството, че си ме виждал и друг път с тази маска?
Вървях по-бързо, за да не изоставам от него. На лицето му се беше изписало замислено и в същото време ядосано изражение. Струваше ми се, че бе на път да си спомни всичко.
— Ти си загуби паметта! В действителност ти изобщо не си мускетар. Това не е нашето място, защото идваме от друго време.
Бях напълно смаяна от думите ми, тъй като успях да ги изрека, без да се задейства бариерата! Това беше добър знак!
— Говориш глупости.
— Не, Ана е права. Вие двамата идвате от друго време — намеси се Филип. — Наричат ви пазители. Действате по поръчка на закрилниците. А аз работя като помощник на вас, пътуващите във времето, затова знам всичко това. Ана казва самата истина.
Себастиано се изсмя и продължи напред, поклащайки глава.
Хванах ръката му.
— Ти не си французин. Казваш се Себастиано Фоскари и си от Венеция.
Дори това успях да кажа без проблем. Бе на път да си възвърне паметта! Само да разполагах с малко повече време, може би щях да успея да го убедя. Или поне да му разкажа повече подробности, които да му помогнат да си спомни. С малко повече късмет, Хосе щеше вече да е тук и да се погрижи за останалото.
Но в следващия момент пристъпихме прага на залата и веднага след това бяхме избутани встрани от няколко прислужници, за да направим възможно най-много място. Изгубих Себастиано от поглед и се озовах в навалица от копринени рокли, дантелени жаба[26] и копринени жакети. Телесният контакт е блъскащите се буквално ми взе дъха, бях лашкана насам-натам и на няколко пъти вдишах изпарения, които бих искала да си спестя. За известно време загубих ориентация от пищните напудрени деколтета, които стърчаха над стегнатите корсети, остро миришещите прически, твърдите лакти и множеството маски — ала отнякъде се появи една ръка, която ме издърпа от тълпата.
— Предпочитам да стоиш при мен, така няма да можеш да правиш повече глупости — прошепна Себастиано, като ме прегърна и ме придърпа към себе си. Топлият му дъх докосваше слепоочието ми. Когато погледнах нагоре към него, видях как намръщено се взираше в деколтето ми. — Тази рокля е с прекалено дълбоко деколте.
Не можах да се въздържа и се усмихнах, въпреки напрегнатата ситуация. Имаше същото строго изражение като на нашия първи бал, където носех рокля с подобно деколте.
Той нежно погали врата ми.
— Може да се видят следите от душенето. Боли ли те?
— Не, ще ми мине.
Той отново сбърчи вежди, а аз се досетих, че тази ситуация също го връщаше към изгубените му спомени. Тогава, на карнавала във Венеция, също се бяха опитали да ме удушат и Себастиано бе забелязал белезите, когато се бе загледал в деколтето ми — точно както сега. Всичко това може би му се струваше най-голямото дежа вю на всички времена.
— Ана — рече той тихо, след което се наведе и ме целуна бързо. — Защо, по дяволите, те обичам толкова много? Можеш ли да ми обясниш?