— Ако въпросът ти е сериозен: веднъж ми каза, че обичаш чувството ми за хумор. И ината ми. И косата ми. И също така всичко останало.
— Ана! — Мари и дядо Анри си пробиха път през тълпата и се присъединиха към нас.
Мари беше видимо нервна. Тя бе разперила ветрилото си и го развяваше пред бродираната си маска. В очите ѝ прочетох неизбежния въпрос за огърлицата и когато незабележимо поклатих глада, тя бързо прикри лицето си c ветрилото, за да скрие уплахата си.
Затова пък дядо Анри беше в много добро настроение.
— Какво прекрасно празненство! Всички тези красиви млади хора! — Той намести маската си, тъмносиньо кадифе в тон с жакета му, и без да взема под внимание куция си крак, ми се поклони елегантно. — Особено ти, малката ми! Колко си очарователна! Но мисля, че ти го казах вече, нали?
— Да, но въпреки това ти благодаря за комплимента. — Усмихнах му се и се опитах да прикрия напрежението, което ме бе обзело.
Дядо Анри потупа Себастиано приветливо по рамото.
— Момко, имате невероятен късмет c това момиче. Надявам се да успеете да задържите любовта на Ана за всички времена! — Той обърна глава. — Ах! Започва се! — После хвана Мари за ръката и я поведе в търсене на по-добри места.
Церемониалмайсторът беше застанал до вратата и няколко пъти удари силно по пода c богато украсен жезъл. С кънтящ глас обяви пристигането на техни величества и всички в залата замлъкнаха. Музиката също спря и оркестърът се отдръпна до стената. Оркестърът… един от музикантите привлече вниманието ми. Не можех да повярвам на очите си и се надигнах на пръсти, за да го видя по-добре. Единият от флейтистите беше Хосе! Носеше сребрист жакет със сходна на цвят превръзка на окото. Вдигнах и двете си ръце и отчаяно ги размахах, но той сякаш не ме забеляза.
Себастиано, който стоеше до мен, смъкна ръцете ми.
— Веднага престани — прошепна той. — Всеки момент ще влезе кралската двойка!
— А ти престани да се държиш толкова настойнически, тиран такъв! — Бързо се обърнах към оркестъра c надеждата, че Хосе ни беше видял, ала няколко гости ми препречваха видимостта.
— Кой е онзи едноокият? — попита тихо Себастиано.
— Познаваш го. Това е приятелят ти Хосе.
— Нямам приятел c такова име.
— Тогава откъде знаеш, че махах на него, а не на някой от останалите петдесет души там в ъгъла?
— Нямам представа. — Отново изглеждаше така, сякаш всеки момент ще си спомни.
Тогава в залата отекна шепот. В този миг кралят и кралицата прекрачиха салона е голяма помпозност. В същото време вратът ми започна отново да ме сърби, при това много силно. Опасявах се, че най-лошото тепърва ни предстоеше.
Погледът ми се спря върху кралицата. Носеше дълга и широко разперена рокля от светлосиня бродирана коприна, украсена c дълъг шлейф, поръбен c хермелинова[27] кожа. Подобно на всички други гости беше скрила лицето си зад маска, но за разлика от тях, нейната покриваше също и устата, брадичката и най-вече врата ѝ — от долния ръб на кадифената маска чак до деколтето ѝ се спускаше непрозрачен воал, целият обшит със скъпоценни камъни.
Само шепа хора в залата знаеха, че воалът не беше нищо друго освен отчаяна мярка за спасение. Сред тях беше и кралят, който вървеше с изправена стойка до нея и кимаше любезно във всички посоки. Беше среден на ръст и слаб, c дълга, тъмна и леко оредяла коса. Изумруденозеленото му елече подчертаваше бледото му и изпито лице. За разлика от кралицата, той носеше тясна маска на очите, така че чертите на лицето му можеха добре да се видят. Следа от гняв се бе отпечатала върху устата му. Той не поглеждаше към съпругата си, сякаш вече беше приключил с нея.
Зад тях се появи кардиналът. Носеше разкошната си червена роба, както при първата ни среща. Беше без маска. Козята му брадичка бе грижливо подравнена, а краищата на мустаците му бяха извити нагоре. Яркочервената му шапка, същата като одеждата му, беше старателно поставена върху сресаната му назад коса. Високо закопчаната му бяла яка караше лицето му да изглежда пепеляво на фона на безбройните свещи. Изражението му беше безизразно, ала това, което издаваха тъмните му очи, не бяха в състояние да скрият дори и притворените му клепачи: от тях се излъчваше радостно очакване. С пълното съзнание за наближаващия триумф той бе спрял погледа си върху вървящата пред него кралица, докато не стигнаха до предната част на залата, където имаше нисък подиум. Там кралската двойка се настани в троновете си, след което благородниците дефилираха тържествено покрай тях. Ришельо седеше в едно семпло кресло на няколко крачки от краля и кралицата.