Последва изстрел и в залата настана суматоха. Но никой не падна ранен на пода, Хенри не беше улучил целта си. Въпреки това той продължи напред към подиума, от който го деляха само няколко метра. Обгърнат от облак дим, той извади втори пистолет.
Себастиано почти бе стигнал мястото, оставаха му само няколко крачки. Въпреки това той не се нахвърли върху атентатора, ами се насочи към подиума, където седеше кралицата. За части от секундата видях нещо да проблясва в ръката му.
Хенри спря, хвана пистолета с две ръце и се прицели внимателно в Ришельо. В същия момент, когато отекна изстрелът, Себастиано се хвърли с все сила към кардинала.
— Не! — извиках аз. — Не!
Затичах се, ала залата ми се стори безкрайно дълга. Около мен царяха суматоха и врява, хората бягаха във всички посоки. Гвардейци с извадени оръжия препречиха пътя ми. Хенри бе избягал през една странична врата.
— Спрете го! — чух някой да крещи. А след това, от по-далеч: — Той е при задното стълбище! Някой трябва да го пресрещне! — Последва триумфален вик. — Хванахме го!
Мари изникна пред мен. Лицето ѝ бе бледо и объркано. Аз я отблъснах и продължих да тичам. Миг по-късно бях при Себастиано и паднах до него на колене. На лявото му рамо имаше кърваво петно, което бързо се разрасна и напои жакета му. Ридаейки, свалих маската си и се наведох над него.
— Себастиано! Чуваш ли ме? Остани с мен! Моля те!
— Никъде няма да ходя — стенейки, но иначе разбираемо рече той.
— Направи ми място — каза Хосе.
Избута ме леко встрани и разгърна жакета на Себастиано, за да прегледа раната.
Аз бързо отклоних поглед, защото почувствах как ми прилошава. Гледката на толкова много кръв никога не ми се отразяваше добре.
Някой ме изправи на крака и ме задържа. Беше кралицата. Тя беше снела маската си заедно с воала и ме гледаше с тревога.
— Дишай дълбоко! — посъветва ме тя.
Послушах я и се постарах да не припадна. Един плах поглед към Себастиано ми издаде, че Хосе се беше опитал да спре кръвта му с превръзка, която също се бе напоила с кръв. Стана ми лошо и се задържах за ръката на кралицата.
— Горкото момиче — каза тя. — Как се казваш?
Естествено, та ние не се познавахме.
— Ана — отговорих с тънък глас.
След това издишах дълбоко. Превръзката не беше червена от кръвта на Себастиано, а това беше цветът ѝ — Хосе бе използвал шапката на кардинала.
Хосе ме погледна окуражително.
— Не се притеснявай, ще се оправи.
Кралицата се усмихна.
— Колко хубаво. — Бе положила ръка върху рамото ми и леко го стисна. Устните ѝ оформиха една дума, която само аз успях да уловя. Благодаря. Останалото го прочетох в очите ѝ.
Върху безупречното ѝ деколте блестеше диамантената огърлица. Нямаше как някой да не я забележи, дори и кралят. Той гледаше втренчено ту шията на жена си, ту кардинала и в същото време успяваше да има и облекчен, и яростен вид. Радваше се, че обвиненията на Ришельо се бяха оказали неоснователни. Но и видимо беше сърдит — на кардинала. Посланието към неговия върховен държавник бе ясно: това никога повече да не се повтаря, приятелче!
Отново коленичих до Себастиано и хванах ръката му.
Кралят махна на стражите.
— Донесете носилка за този смел мъж. Никога не съм виждал такова безстрашно дело. — Той погледна Себастиано със засилен интерес и дори клекна до него, за да се увери, че раната му е превързана.
Кардиналът, който при акцията бе паднал на земята, сега седеше зарязан от всички на пода и изглеждаше малко замаян. Шапката му я употребяваха за други цели, яката му се беше изкривила, а мустаците, които допреди малко бяха толкова грижливо извити нагоре, сега висяха проскубани надолу. Той се огледа, ала никой не му помогна да се изправи. С възхищение и възторг всички присъстващи се бяха скупчили около неговия спасител, който бе спрял куршума на покушителя с тялото си.
— Ще трябва много щедро да се отплатите на този млад гвардеец — рече духовито кралят на кардинала.
По неволя Ришельо се изправи сам и изтупа одеждата си. На червения плат бяха избили няколко петна, а от едната страна шевът се беше разпрал по цялата си дължина.
Със свъсено чело Ришельо погледна надолу към своя мускетар.
— Това беше една необичайно смела и безкористна постъпка. Моите уважения, Фоскер. Дължа ви живота си. И то за втори път.
Сякаш се развълнува от небивалото деяние на Себастиано. Едва забележима руменина изби по бузите му, очите му блеснаха, а cтойката му се изправи. Предположих какво му минаваше през главата. Атентаторът не бе стрелял по краля, ами по него, първия министър. Най-важния и могъщ човек във Франция. Какво доказателство за значимостта му! Завладя го порив на еуфория, която несъмнено се помрачи при вида на диамантите върху шията на кралицата. Злоба се изписа на лицето му, когато я зърна, а когато отново върна погледа си към Себастиано, възхищението му се бе примесило с гняв. Но му беше ясно, че нямаше доказателства срещу Себастиано, особено след като той се бе превърнал в новия герой на нацията. Всеки опит да го подведе под отговорност за появата на огърлицата, щеше да разобличи Ришельо като инициатор на коварната интрига. Ръцете му бяха вързани и той го знаеше.