Хосе излезе от стаята, а аз седнах на дивана до Себастиано.
— Как се чувстваш? — попитах го.
— В момента все още напомпан с адреналин. Но вече започва да ме боли.
— Може би ще те разсее, ако ми разкажеш всичко. От самото начало. Как се озова тук. Как си загуби паметта. И дали… хм, онази коза, която беше с вас в Златният петел. Сещаш се…
— Не — каза той.
— Не може да не я помниш! Уличницата беше забила орловите си нокти в ръката ти и те зяпаше така, сякаш беше личният ѝ джакпот!
— Разбира се, че си я спомням. Беше постоянно с нас, когато ходехме да ядем. Но между нас нямаше нищо. Не с нея, нито с която и да било друга. Това имах предвид, като казах не.
— О! — Не скрих облекчението ми. — Продължавай. Например брадата. — Погалих го нежно по брадичката. — Умишлено ли си я пусна, защото почти всички мъже тук имат брада или защото няма свестни самобръсначки?
Той положи горната страна на дланта си върху челото и изстена тихо.
— Не мисля, че ще ме разсее, ако започна да ти обяснявам всичко в продължение на часове. Нека да го оставим за времето след операцията ми.
— Разбира се — съгласих се притеснено. — Много ли те боли?
Той протегна ръка, обви врата ми и ме дръпна към себе си.
— Не и при истинско разсейване.
— Какво ти се върти в главата? — попитах, е устни почти докосващи неговите.
— Мислех си да обсъдим останалата част по погасяването на дълга.
Нямах възражения за това предложение.
Както бе обещал, Хосе се върна с карета, а Жак и Жул c помощта на кочияша внимателно качиха Себастиано в нея. Придворният лекар даде на Себастиано няколко пълни лъжици опиум заради болката, от които му се доспа. Той едва успя да задържи достатъчно дълго очите си отворени, за да се сбогува с близнаците.
— Вие наистина сте добри приятели — рече той тихо. — Благодаря ви за хубавото време, прекарано заедно.
— Един за всички, всички за един — казаха силно и в един глас Жак и Жул.
Това бяха последните думи, които чух в Париж през 1625 година. И смятам, че се връзваха чудесно.
По време на пътуването ни до Боа дьо Булон научих причината за нашето приключение. Себастиано дремеше, докато Хосе, противно на обичайната си мълчалива природа, ми разказа някои подробности.
Огледалото било показало сериозно отклонение от хода на историята. Кралят Слънце не бил роден, абсолютизмът като предпоставка за революцията и началото на една свободна епоха не съществувал. През следващите векове Париж се превърнал в град, разкъсван от постоянни религиозни конфликти и терор, по-лошо от Белфаст по времето на ИРА. Причина за това е било едно събитие през 1625 година — убийството на известна личност. Себастиано бил изпратен с мисията да го предотврати.
Но Хенри — наистина се казваше така — бил планирал всичко много по-отрано. Когато разбрал, че има опасност да бъде разкрит, организирал злополука, при която Хосе да бъде ранен, така че самият той да извърши скока във времето и да се погрижи Себастиано да забрави кой е.
Неговият пазител в Париж — Гастон — е бил корумпирано нищожество, следователно не е съществувала опасност да издаде нещо. Себастиано обаче се е оказал неочаквано трудно препятствие. Несъзнателно правел всичко възможно, за да изпълни мисията си. Дори се присъединил към личната охрана на кардинала и повече не се отделил от него.
Но огледалото на Есперанца било показало допълнителна причина за настъпването на съществените отклонения във времето — разпадането на кралската двойка заради брилянтената огърлица. Бъдещето щяло да се реши в навечерието на бала. Ето как всичко се бе превърнало в една-единствена задача, с която можехме да се справим само ако работехме заедно със Себастиано.
— Не разбирам само едно — рекох замислено в тъмното, докато каретата продължаваше да подрусва по пътя към Булонския лес. — Бяхме се превърнали в пречка за Хенри, затова искаше да ни върне вкъщи през портала на моста. След като не се получи, защо просто не ни унищожи преди бала?
— Той не е такъв — обясни Хосе. — Освен това къде би останало предизвикателството за него?
Чутото ме накара да се замисля.
— Поне го заловиха — рекох накрая и колебливо добавих: — Какво ще се случи сега с него?
— Нищо. Той отдавна е на друго място.
Това тепърва трябваше да го осмисля. Такива обикновени неща като затвори и железни окови очевидно не задържаха старите за дълго.
За известно време настъпи тишина. По някое време казах: