— Последвай ме — рече Сесил и тръгна напред, а аз се спънах в прага на вратата, тъй като светлината от лампата не бе достатъчна, за да освети пода. — Внимавай да не паднеш върху обувките ми — предупреди Сесил, но едва след като вече се бях строполила.
Изправих се.
— Всичко е наред — заявих, въпреки че си ударих много силно коляното.
Сесил не беше виновна. Като изключим факта, че имаше твърде много неща върху дървените дъски, или поне там, където се бях приземила преди малко.
Сесил запали втора свещ и я закрепи с малко разтопен восък върху една масичка, така че да видя повече от обкръжението ми. Таванът бе доста нисък. Сесил едва стоеше изправена, а аз можех да докосна гредите на тавана, като вдигнех ръце.
Легло, покрито с възглавници, заемаше една трета от стаята. До едната стена бяха струпани сандъци, а в ъгъла имаше масичка отрупана с купички, флакони, кутия за бижута и гримове, а пред нея стоеше тапицирана табуретка. Обзавеждането се допълваше от голямо огледало, стенен рафт и параван. От всички свободни пространства по стените стърчаха куки, на които висяха безброй дрехи. Останалите пещи на Сесил бяха разпръснати наоколо: обувки, чанти, кутии за шапки, книги и купища изписани листове хартия. Това веднага запали любопитството ми. Четенето и писането, както и притежанието на книги не бе много разпространено в миналото. Училището не беше задължително и само богати хора можеха да си позволят добри учители. Книгите и пособията за писане бяха неочаквана гледка в тази скромна обстановка.
Сесил помести с крак няколко смачкани на топка листове хартия, една обувка и капан за мишки (о, боже!), взе възглавница и одеяло от леглото и ги постави на земята.
— Можеш да спиш тук, малко момиче.
— Аз само изглеждам малка. Но в действителност не съм. Ще навърша деветнайсет.
— О, така ли? — Сесил събра няколко разпилени наоколо листа, а след това седна на леглото и ме погледна. — От кой град си?
— От Франкфурт. — За моя изненада успях да го произнеса, очевидно бариерата не ми забраняваше да издам тази информация.
— Това е немски град, нали?
Кимнах колебливо.
— О, клето момиче! Та ти идваш направо от центъра на войната!
Погледнах я малко глуповато, тъй като нямах представа какво имаше предвид. Едва след като помислих малко, ми светна, че явно говореше за Трийсетгодишната война. Смътно можех да си спомня, че май се развиваше по това време и бе оставила ужасни опустошения, предимно в Германия.
— Да, за щастие, своевременно успях да се спася — казах наслуки.
Колебливият ми отговор предизвика подозрение у Сесил. При следващия ѝ въпрос улових нотка на сарказъм.
— И как извървя дългия път от Франкфурт до Париж без обувки?
— Ами аз имах, но за съжаление, ги изгубих по пътя.
— И кой те научи да говориш толкова добре нашия език, Ана?
— Майка ми е французойка. — И за да я разсея, попитах: — А ти с какво се занимаваш?
Но не се върза.
— Обичаш ли да ходиш на театър? — отново ми зададе въпрос тя.
— Разбира се. — Това не беше лъжа. Преводачът превеждаше театър като кино, а аз ходех постоянно. — Един-два пъти на месец със сигурност — продължих аз. — Направо го обичам!
— О, така ли? Колко хубаво! — Очите на Сесил светнаха. Очевидно е тази изповед бях натрупала точки. — Аз също го обичам! В действителност театърът е моята страст и смисълът на живота ми. Аз това работя.
Зададох въпроса, който очакваше.
— Актриса ли си?
— Да — отговори гордо тя. — А освен това и сценарист. Пиша пиеси и след това ги играя.
С това се обясняваха книгите и многото листове хартия.
— Това е суперяко! — казах с възхищение (ако трябва да сме точни, произнесох превъзходно, което на практика означаваше същото).
— Какви пиеси се играят в Германия? — попита ме Сесил. Умората бе изчезнала от лицето ѝ и вече изглеждаше развълнувана като по време на купон.
— Миналия месец малко прекалих, защото гледах няколко. Последната бе „Кок о вен“[3].
Всъщност го казах е издължено „е“, но преводачът — или може би бариерата — го преобразува в перфектен френски.
Сесил ме погледна с новосъбуден интерес.
— Изглежда, в Германия държите изключително много на културата. Хареса ли ти? За какво се разказваше? Трагедия или комедия?
— По-скоро комедия, въпреки че и по-смешни съм гледала. Разказва се за един сценарист, който пише пиеса, но изведнъж се налага да се грижи за едно непознато момиче. И така по някое време двамата все някак успяват да се сработят.