Чувствах тялото си така, сякаш бях паднала от голяма височина (или поне така си представях усещането), едва успявах да стоя изправена от болка. Най-лошото бе, че не знаех кое ме болеше повече, главата ми или всичко останало от врата надолу.
— Сесил! Ана! — чу се нетърпелив глас отвън.
— Будна съм — казах с пресипнал глас по посока на прозореца.
— Току-що удари девет — обади се Филип.
Бях се успала! Ужасена, огледах стаята. От всичко най-много ми се искаше да изтичам веднага при Филип, който да ме заведе право при Гастон — единствено той знаеше къде се намира Себастиано. Но в това състояние не смеех да се появя пред хора.
— Идвам веднага — извиках.
Обувки. Спешно се нуждаех от обувки!
— Сесил, можеш ли да ми услужиш с чифт обувки?
От леглото се чу стон. Една светлоруса рошава глава помръдна за миг и отново се отпусна. Тихо прохъркване долетя от възглавниците. Със сигурност Сесил нямаше да се събуди толкова бързо. За улеснение, приех стона ѝ за „да“, а помръдването ѝ за положително кимване с глава.
От всички обувки, разпръснати наоколо, със сигурност нямаше да почувства липсата на един чифт. За съжаление, всичките ми бяха големи, беше достатъчен само един бърз поглед, за да го установя. Въпреки това големите обувки бяха по-добрият вариант, отколкото никакви. След няколко пробвания си избрах кожени сандали с връзки, така поне нямаше да ги загубя по пътя, въпреки че стърчаха три пръста отпред. Идеално се получи, че не трябваше да се обличам, защото не се бях съблякла през нощта. Провисналата като чувал дреха бе направена от толкова груб плат, че няколко допълнителни гънки и петна нямаше да се забележат.
Сега оставаше само да се освежа.
Набързо се изходих в гърнето, след това взех един гребен от кутията за гримове на Сесил — и изплашено отскочих назад при вида ми в огледалото. Изглеждах ужасно. Бледа, с хлътнали очи, чорлава — майката на всички зомбита. Докато се решех, си оскубах няколко кичура коса, цялата беше сплъстена. За да не се сплете отново, я прибрах в здрава опашка и я вързах с една копринена панделка, която намерих на земята. Така изглеждах що-годе приемливо. На полицата на стената имаше леген, ала водата в него изглеждаше мръсна, а каната беше празна. Без значение, при всички положения ставаше да си измия ръцете. След това се пръснах с парфюма върху тоалетката (миришеше пронизващо на виолетки) и два пъти силно се ощипах по бузите — това трябваше да свърши работа. Отложих миенето на зъбите, дори и да не ми се искаше. Най-вероятно Филип можеше да ми набави пътьом чаша вода. Кафе все още нямаха тук, французите трябваше да почакат още няколко десетилетия — научих го случайно, само защото първите кафенета щяха да ги отворят във Венеция. До разпространението на чая и какаото все още имаше доста време.
— Довиждане — казах на Сесил. — И много ти благодаря за всичко. Ще ти върна обувките по Филип.
Не последва отговор, спеше като пън.
С махмурлук и недоспала, напуснах стаята на Сесил. Входната врата зееше широко отворена, а на улицата играеха весели и крещящи деца. Те гонеха едно кудкудякащо пиле, което пърхаше изплашено с крила. Сега разбрах защо, преди да се събудя, сънувах ваканция във ферма. Шумът удвои главоболието ми. Ярката слънчева светлина така заслепи очите ми, че се наложи да примигна няколко пъти, докато не свикнах с нея.
Филип ме чакаше пред къщата с маслената лампа в ръка. Той послушно я бе донесъл. Предложих му набързо да я занесе на Сесил и той прие с благодарност. В замяна отпих няколко големи глътки вода от манерката му, която носеше на колана си. След това виковете на децата вече не ми се струваха толкова пронизващи и можех по-добре да понасям слънчевата светлина. Ала беше много топло и започнах да се потя. Тръгнах през март, а пристигнах през лятото. Толкова рано сутринта, а вече бе настанала страшна жега, основателна причина да тръгнем възможно най-бързо.
— Да вървим — рекох аз.
На дневна светлина имах възможността да се огледам наоколо. Сесил живееше под наем в четириетажна сграда със запусната фасада, а улицата, на която се намираше, също не изглеждаше много уютна. Филип ми каза името ѝ — Рю Персе — в случай че трябваше отново да се върна. Което смятах за изключено, дори и само защото нямах никакво желание още веднъж да спя на пода. Себастиано със сигурност имаше по-добър подслон, където щяхме да прекараме заедно времето до завръщането ни, и ако случайно задачата, която трябваше да изпълни през това време, му попречеше да се върне в настоящето, пак заедно щяхме да я разрешим. Щях да изтърпя всичко заедно с него. И до заминаването ни нямаше да го изпускам от поглед. Може би там, където живее, имаше вана и парче сапун. Което беше едно добро начало.