Любопитна, се обърнах към Филип.
— Всъщност ти ли си носил на Себастиано съобщенията от Гастон?
Той кимна.
— Два пъти ходих при него, за да му предам съобщенията от Гастон. Първия път ме заподозря в неморални намерения, при което трябваше да го успокоя, че не аз желаех неговата поява на моста, а авторът на посланието. При втория път ми нареди да се омитам и да предам на моя поръчител да има смелостта той лично да отиде при него, след като иска да го види. Което Гастон и направи с ясния ти вече резултат.
Филип ме преведе през един квартал с много хора по улиците. Някои бутаха колички със зеленчуци или дърва за огрев, други мъкнеха кошове и сандъци. Почти всички бяха бедно облечени, върху дългите си поли жените носеха мръсни престилки, мъжете бяха облечени е вехти панталони до коленете и протрити обувки, а децата ходеха с евтини дървени обувки. Някои изглеждаха направо дрипави. С моето просто облекло не правех никакво впечатление. В сравнение с всички, Филип изглеждаше направо спретнат. Въпреки че дрехите му бяха обикновени, му стояха удивително добре и бяха чисти. Бе сресал дългата си руса коса и грижливо я беше вързал на опашка с кадифена панделка. Освен това светлата му риза и чорапите му нямаха петна и почти никакви кръпки, което означаваше много за седемнайсети век. Шапката — тъмна барета, каквито се носеха по това време — я бе свалил заради жегата, а ръкавите ги беше навил.
На следващия ъгъл ми посочи тясна къща с издаден горен етаж и дървена фасада.
— Аз живея тук. Това е къщата на моите родители. Баща ми е шивач. Изучих занаята му, но в момента той прави почти всичко сам. Едва след няколко години ще поема магазина. Дотогава ще се занимавам предимно със създаването на нови модели. Обичам да рисувам.
— Та това е забележително. — (В интерес на истината казах само една дума, а именно готино). — И как се натъкна на… допълнителните ангажименти при Гастон?
— Той ме заговори наскоро, докато беше при нас на проба. Поръчва си дрехите при татко. — Изкашля се неловко. — Всъщност съжалявам, задето ти донесох толкова сиромашка дреха, ала Гастон каза, че трябва да е възможно най-обикновена.
— О! — Премълчах острата забележка, която ми беше на езика. Не можех да упреквам за това Филип, ала по-късно със сигурност щях да си кажа мнението на Гастон.
Филип ненадейно смени темата.
— За какво си говорихте със Сесил? — Той се постара въпросът да прозвучи небрежно.
Погледнах го учудено. Ушите му бяха леко почервенели. Можеше да е от жегата, ала тогава видях, че и бузите му бяха червени, и изведнъж всичко ми се изясни. Снощи не се бях заблудила. Той бе влюбен в Сесил. Дали тя споделяше чувствата му? Не останах с такова впечатление. Определено беше поне две-три години по-възрастна от него и около двайсет килограми по-тежка. Разбира се, това нищо не означаваше. Противоположностите се привличат. Все пак му зае дрехата си, а това показваше поне чувство на симпатии, което би могло да прерасне и в нещо повече.
Филип се изкашля и аз осъзнах, че очакваше отговор.
— О, ние просто си побъбрихме. Разказа ми някои неща от живота си и пихме вино. Не можех да говоря много за мен. Знаеш, бариерата. Споменах само, че съм от Германия, че ми харесват костюмите и обичам да ходя на театър. — Този път наистина казах костюми и театър, това спести преобразуването на думите.
— Спомена ли нещо за мен?
— Не. Трябваше ли?
Той се изчерви още повече.
— Говори ли за съпруга си?
— Жонгльора? Да, спомена го, дори ми показа топките му. Каква трагедия, че е паднал от въжето. Ужасно ѝ съчувствам. Толкова млада и вече вдовица… Нямах предвид жонгльора, ами другия.
— Другия? — Изумих се. — И друг ли е имала?
— Все още го има. Търговец на парфюми на моста „Нотр Дам“. След малко ще минем оттам, защото трябва да отидем на десния бряг. Но първо ще преминем по този мост тук.
Огледах се объркано.
— Кой мост?
— Ами „Сен Мишел“, който води обратно към Ил дьо ла Сите.
Той посочи улицата пред нас, от двете страни на която бяха построени редици от къщи. Това, че в действителност представляваше мост, се забелязваше единствено когато човек погледнеше встрани, където се виждаше малка част от реката. През изминалата нощ бяхме напуснали Ил дьо ла Сите, прекосявайки левия бряг, без да забележа. Опитах се да запомня пътя и околностите, но наистина се затруднявах. Къщите бяха тесни и построени много близко една до друга, улиците си приличаха и освен това не се различаваха от мостовете. Все пак, издигаща се над покривите, успях да видя една огромна сграда, която веднага разпознах: две масивни, широки кули и една висока и тънка — „Нотр Дам“, най-голямата и величествена църква в Париж.