Когато прекосихме моста, който по-скоро приличаше на улица, минахме покрай друга църква и от този момент нататък имах чувството, че се ориентирам по-добре. Поне районът ми се струваше смътно познат. Ала навярно се бях заблудила, тъй като междувременно реката отново трябваше да се е появила. Бе невъзможно Ил дьо ла Сите да е толкова голям, дори и в седемнайсети век. Вървяхме по една оживена улица с много магазини и ателиета. Шапкарско, златарско, ателие за шиене на ръкавици, хлебарница… На тезгяха имаше кошница с пресни кифли, поръсени със захар, които ухаеха чудесно. Искаше ми се да си взема една за по-късно, когато главоболието ми намалееше и огладнеех, ала за целта Филип трябваше да ми услужи с малко пари. Тъкмо се канех да го помоля, когато той застина като препариран пред един магазин.
По това време все още нямаше витрини, а се опъваха големи дървени плоскости, на които се излагаше стоката, също служеха и за тезгях. В този случай ставаше дума за магазин за парфюми и нямаше нужда да разглеждам изложената стока — беше ми достатъчна миризмата. Ухаеше упойващо на всички възможни есенции, от цветя и плодове до екзотични. Кихнах и изведнъж ми просветна.
— О! Това трябва да е неговият магазин, нали? Имам предвид на мъжа на Сесил.
Леко объркана, се огледах. Филип спомена, че магазинът се намира на моста „Нотр Дам“, значи, тази улица трябваше да е мост, ала не приличаше на такъв. Тук също навсякъде имаше къщи, четири— или пететажни, плътно залепени една до друга. Надлъж и нашир нямаше и следа от Сена.
Филип се взря в полутъмната вътрешна част на магазина.
— Ако някой ден пипна този тип насаме, ще го убия.
Регистрирах това признание с известно закъснение, тъй като все още се опитвах да се ориентирам.
— Какво? Това пък защо? Какво ти е направил?
— На мен нищо. На Сесил.
Преди да успее да ми обясни, отвътре към отрупания с ароматизирани торбички и парфюмирани кърпички тезгях пристъпи мъж със златистозелено копринено елече.
— Мадам. Мосю. — Той се усмихна мазно. — С какво мога да ви бъда полезен? — Тогава позна Филип и се ядоса. — Какво търсите отново тук? Не може ли да спрете да ми досаждате? Няма ли достатъчно други мостове? Трябва ли пътят ви винаги да минава оттук?
Явно това беше мъжът на Сесил, или пък бившият ѝ. Във всеки случай живееха разделено, тъй като в стаята ѝ не видях нищо, което да издава мъжко присъствие.
Беше на около четирийсет, почти нямаше коса и не приличаше на някой, който можеше да предложи нещо на жена като Сесил. С изключение може би на няколко парфюма. Тя имаше цяла дузина, дори се бях напръскала с един и веднага след това съжалих. Все още миришех натрапчиво на теменужки, по-лошо от всеки освежител за въздух. Но това беше нищо в сравнение с този наконтен тип. Около него се носеше облак парфюм, от който човек можеше да припадне. Можех да се закълна, че коремът ми отдавна бе смлял хляба и виното от предната вечер, но въпреки това усетих, как храната започна да се надига. Отстъпих няколко крачки назад… и замалко да ме прегази една трополяща каруца. Кочияшът изруга продължително и дръпна юздите на коня, а аз продължих да отстъпвам назад, чак до другия край на улицата. Филип не разбра какво стана, беше започнал да се кара със златно-зеления тип. Успях да чуя няколко откъслечни думи, въпреки шумотевицата.
— …извратен негодник! — викаше той по собственика на магазина.
— Това ни най-малко не ви касае! — викна в отговор търговецът на парфюми. — И не, няма да се дуелирам с вас! Дори и да продължите да ме тормозите с вашите обиди!
Поради тракащите колелета на каруцата можах да чуя само част от отговора на Филип, но беше напълно достатъчно, за да разбера заканите му.
— …изкормя и хвърля вътрешностите ви на плъховете, жалък страхливецо!
Каруцата продължи по пътя си, а от един от съседните магазини — малка работилничка, която предлагаше позлатени рамки на картини — излязоха две елегантно облечени жени, които ме избутаха още повече към края на улицата. Те минаха наперено покрай мен, държейки се така, сякаш целият мост „Нотр Дам“ им принадлежи, като едната мимоходом ме изтласка до стената. Тъкмо се канех да изпротестирам, когато зърнах с крайчеца на окото си нещо, което привлече вниманието ми. Нерешително се обърнах към магазина, пред който стоях. На тезгяха бяха изложени копринени шалове с ресни, бродирани кърпи и навити на руло дантели. В една отворена кутийка имаше богат избор от копчета — стъклени, от слонова кост, дървени, от ковано сребро… Необяснимо защо, ме обзе усещането, че познавам отнякъде този магазин. Сякаш съм била тук и преди. Но това чувство не се дължеше на копчетата, което ми се изясни веднага след това, а на стоката, която бе окачена на стената над тезгяха: маски.