Една-две секунди гледах смаяно маските. Сякаш се намирах на друго място и в друго време, въпреки че все още чувах кавгата между Филип и продавача нa парфюми. Но улавях само бегло виковете и уличния шум. Маските бяха привлекли цялото ми внимание. Бяха най-различни видове: цветни и едноцветни, Покриващи цялото лице или само домино, със златен обков или с прикрепен клюн, украсени с блестящи камъчета или ресни, с пера или перли. Нищо друго освен маски, такива каквито ги носеха на карнавала във Венеция. И най-вероятно на парижките балове в XVII век, в противен случай нямаше да ги продават тук.
Вратата на магазина в близост до тезгяха беше отворена и краката ми сами ме поведоха към входа. Вътре ме лъхна приятен, леко застоял мирис на сухи цветя, които в миналите епохи — например в тази — се поставяха в ролките плат, за да мирише текстилът на хубаво. В случая бяха използвали цветчета на лавандула и розови листенца.
В магазина се продаваха не само маски и платове, но също така дрехи и аксесоари. Освен обикновени дрехи и всякакви вехтории и боклуци, имаше и изтънчени неща. На различни закачалки висяха кадифени пелерини с позлатен подгъв, ефирни копринени рокли с дълбоко изрязани деколтета и дълги ръкавици, направени от най-фина кожа. На един рафт бяха наредени приказно красиви обувки с изящни бродерии, сребърни катарами и лакирани токчета. При вида им Ванеса щеше да се разплаче от възторг. Но на всички тези прелести отделих само бегъл поглед, преди маските отново да ме привлекат към себе си като с магическа сила. Една от тях изглеждаше като… не, не беше възможно. Абсолютно изключено.
В този миг до мен прозвуча дрезгавият глас на една старица.
— Котката — каза Есперанца. — Точно като тогава.
Дори не трепнах, защото явно очаквах — или пък моето подсъзнание — че ще се появи тук. Не я бях виж дала от година и половина. Толкова време бе изминало, откакто ме прие в клуба на пазителите на времето. При първото ми, изпълнено с приключения, пътуване ми беше дала една котешка маска, едва по-късно, когато всичко приключи благополучно, разбрах, че маската се използва само при особено опасни и важни мисии. Такива, от които зависеше всичко. Бъдещето на цял град или може би на някоя държава. Оттогава — за което бях благодарна — не ми беше давала маска.
Есперанца изглеждаше както преди. Дребна и съсухрена, със сбръчкано лице и с нежна беззъба усмивка. Погледът ѝ обаче бе удивително пронизващ, сякаш нищо не можеше да ѝ убегне.
Усещах устата си пресъхнала, едва преглъщах.
— Есперанца — прошепнах. — Как се озова тук?
Въпросът бе напълно излишен. Като една от старите, за нея нямаше ограничения във времето и пространството, както при обикновените смъртни. За нея столетията бяха като отделни моменти и тя преминаваше толкова лесно във времето, колкото нормалните хора пресичаха улицата. От първата ни среща бе минала цяла вечност. По време на първия ми скок във времето изкопах от дълбините на подсъзнанието ми един детски спомен: бях на три или четири години и си играех във високата трева, когато изведнъж се появиха Есперанца и Хосе и старицата докосна тила ми. Това бе задействало нещо в мен, защото от този момент нататък, когато ме грозеше опасност, същото това място започваше да ме сърби.
И до ден-днешен се чудя защо бяха избрали точно Мен. Вероятно просто им се бях изпречила на пътя. И със сигурност беше само съвпадение, когато след години се натъкнах на венецианския магазин за маски и така за първи път се сдобих с маската. Но според Себастиано при старите няма случайни неща.
— Вземи маската, дете — рече Есперанца с дрезгавия си глас.
Костеливата ѝ ръка свали котешката маска от поставката и ми я подаде. Беше от черно кадифе и с извезани малки перлички около очите. Приех я с колебание. Усещах я лека като перце в ръката ми и я чувствах особено близка. Не трябваше да я пробвам, за да знам, че прилепваше съвършено на лицето ми, сякаш бе правена специално за мен. Което може би беше така. Въпросът бе защо ми я даваше сега. Освен това не бях забравила, че последния път се случиха доста неприятни неща. След това не се чувствах добре в собствената си кожа.