Въпреки напрегнатата работа, времето минаваше мъчително бавно. Нямах нужда от часовник, камбаните на близката църква биеха на всеки кръгъл час. Някои камбани биеха и на четвърт, и на половин час, така човек знаеше по всяко време колко е часът. И тъй като почти на всеки ъгъл в Париж имаше църква или манастир с камбанария, дрънченето не можеше да се пропусне. Претрепвах се от работа камбанен звън след камбанен звън, а от Себастиано нямаше и следа. Постепенно започнах да се изнервям и да се чудя дали Гастон бе проучил правилно нещата. Накрая щеше да се окаже, че Себастиано идваше тук само един или два пъти в седмицата. Тогава наистина щях да се окажа като последната глупачка.
В Златният петел все още цареше оживена атмосфера, въпреки че блъсканицата бе намаляла. Идваха предимно търговци и собственици на магазини, някои дори със съпругите си, които искаха да се нахранят на спокойствие. Но тогава вълнението ми започна да расте, защото малко след един започнаха да прииждат все повече мускетари. Вече бяха заели една маса.
— От къде идват всички тези мускетари? — попитах уж небрежно мосю Мирабо, когато влязох в кухнята за поредните порции печено.
— Наблизо има казармено поделение. Но болшинството от младите мъже живеят в района и се хранят при нас всеки ден. Много добри клиенти, повечето са аристократи. Усърдни офицери. Гордостта на краля и кардинала. Бъди мила с тях, детето ми!
Някои мускетари също се появиха в женска компания. Последни влязоха петима гвардейци в добро настроение, придружени от две момичета на моята възраст. И двете се бяха издокарали с руж по бузите, буклести прически и дълбоко изрязани деколтета. Гвардейците също се бяха изтупали. Разкопчаните заради жегата жакети бяха извезани със златна нишка, ризите им — богато надиплени, ботушите — лъснати до блясък, а ножниците — обковани със сребро. Големите украсени е пера шапки полетяха към рафта, монтиран в непосредствена близост до външната врата, докато коланите с оръжията бяха закачени на куки зад пейките за сядане, където имаха достъп до тях по всяко време. Без да спират веселия си разговор, мускетарите се настаниха на последната свободна маса. Изпотена и с болки в краката, изкуцуках при новодошлите, за да взема поръчката им. Надеждата ми, че Себастиано ще се появи днес на обяд, междувременно клонеше към нулата. В следващия момент обаче влезе един закъснял мускетар. Той свали шапката си и я сложи при другите, а после се огледа. От ужас изпуснах дъската. Беше Себастиано.
— А, Себастиен, ето те и теб! — извика с кокетен глас едната от младите жени. — Ела тук, запазихме ти място!
Усмихнат, Себастиано отиде при тях. Той не ме погледна, а се обърна към приятелите си на масата. При следващата си крачка стъпи върху дъската ми, която се счупи надве под тежестта на ботуша му. Бързо се наведох, за да я взема, ала не трябваше да го правя — в същия миг и Себастиано се наведе и така ударихме главите си с все сила една в друга.
— Какво, по дя… — Той се изправи ядосано, търкайки челото си. Тогава ме позна и лицето му придоби люто изражение. — Ти?
Аз също разтрих челото си. Болеше ме адски много, усещах как на мястото започна да расте цицина.
— Съжалявам — казах немощно.
— Себастиен, това не е ли момичето от тази сутрин? Малката, която се хвърли в краката ти?
Въпросът на младия гвардеец, който седеше в края на пейката, бе последван от всеобщ смях. Беше симпатичен, в началото на двайсетте, с кестеняви къдрици, гъсти мигли и тъмни очи. Той стана, събра парчетата на счупената дъска и ги подаде на Себастиано.
— Виж само какво направи — каза с усмивка. — Опасявам се, че сега прекрасното дете няма да може да ни вземе поръчката.
Себастиано се намръщи и се загледа в дъската, или по-скоро в това, което беше останало от нея. Последната поръчка от съседната маса все още се четеше.
— Това ти ли го написа? — попита ме той.
Кимнах мълчаливо с пресъхнало гърло. Изглеждаше невероятно добре! Замалко пак да се разрева, защото не си ме спомняше. Очите ми горяха от напиращите в тях сълзи. С конвулсивни премигвания извърнах поглед встрани. Ако не се овладеех, никога нямаше да успея да привлека вниманието му. Или по-точно казано, вниманието, което бе важно за мен, а не такова от сорта на виж-каква-селяндурка.
— Кое е това момиче, Жак? — попита една от жените младия мускетар, който бе вдигнал дъската.
— О, тази сутрин беше на пазара по време на размириците и искаше да говори със Себастиен.
— За какво?