С крайчеца на окото си видях как Жак се засмя многозначително.
— Не знаем — подхвърли един друг гвардеец. — Може би имат сладки тайни. — Той бе копие на Жак, двамата трябва да бяха близнаци. Различаваха се единствено по цвета на панталоните си. Този на Жак беше сив, а на брат му син.
— Себастиен, вярно ли е това, което каза Жул? — попита другото момиче. — Свързват ли ви сладки тайни със сервитьорката? Красива е, но трябва да се изкъпе.
Отново всички се разсмяха. Почувствах как бузите ми почервеняха от срам. Искаше ми се да потъна вдън земя.
За мое облекчение, Себастиано не се включи в закачките на другите.
— Оставете я на мира — рече той. — Момичето не ме познава. Беше се припознала. — Обърна се към мен. — Нали така?
Кимнах с благодарност за спасителния пояс, който ми бе хвърлил. Но въпреки това не се заблуждавах. Тази среща, също както и предишната, се стече по много глупав начин. Отново приличах на малката сестра на Пепеляшка. Освен това като пълна смотанячка си ударих главата в неговата и станах за смях пред приятелите му. А сега се очакваше да оправя нещата. Не, грешка. Трябваше да оправя нещата. Въпросът беше как?
Във всеки случай трябваше да се взема в ръце и не биваше да се държа като ревла. Вдигнах брадичка и удостоих всички с един невъзмутим поглед, въпреки че се чувствах кръгла нула.
— Какво ще обичат господата?
Всички започнаха да поръчват в един глас и настана суматоха. Двете дами три пъти промениха желанията си, а от съседната маса искаха още вино. Грабнах по-голямото парче от счупената дъска и започнах да записвам. Когато отново вдигнах очи, погледите ни със Себастиано се срещнаха. Той изглеждаше някак… объркан. С надеждата, че това е добър знак, му се усмихнах. Не беше принудена усмивка, дойде от сърцето ми. Точно както се чувствах — трепереща, малко изплашена, ала изпълнена с обич.
— Все още не сте си поръчали, мосю — рекох аз.
Тъй като дойде последен, се бе настанил в края на пейката.
— Ще искам шунка с хляб и чаша червено вино — каза той. — Но само два пръста вино, останалото да е вода.
Вгледах се в него и преглътнах. По време на нашите пътувания във времето винаги така си поръчваше виното.
— Какво има, момиче? — попита той.
— Всичко е наред. — Припряно добавих новите поръчки, след което бързо изтичах до тезгяха, заявявайки напитките, и накрая се запътих към кухнята, за да изнеса поръчаните ястия.
Мосю Мирабо не си записваше нищо, без никакво усилие запомняше всяко ядене наизуст. Тъкмо се канеше да отреже парче шунка с огромен нож и само кимна, когато му продиктувах всичко.
— За съжаление, дъската се счупи — заявих, след като свърших. — Изпуснах я по невнимание. Може да я удържите от надницата ми.
— Разбрах какво се случи — измърмори той. — Но тя не се счупи от падането, а от ботуша на младия Фоскер.
— Вие го познавате? — попитах с разтуптяно сърце.
— Разбира се. Той е един от редовните клиенти и всеки ден се храни тук. Живее на Рю Сен Мартен и е част от личната охрана на кардинала.
— Отдавна ли е клиент тук?
Мосю Мирабо сбърчи вежди.
— Ако не се лъжа, само от няколко месеца.
В мен започна да се прокрадва надежда. От тази информация стигнах до извода, че Себастиано не бе изпратен завинаги в миналото, подобно на другите непосветени, а бе загубил само временно паметта си.
— Той е от Гаскония, както повечето от най-добрите гвардейци.
От тези думи сърцето ми отново се сви. Все пак можеше да се касае за пълна трансформация. С всичко, което я съпътстваше — приятели, познати, роднини. Но не тук, в Париж, а в Гаскония, където и да се намираше това. Дали там имаше семейство? Само при мисълта ми прилоша.
— Само дете, като малък е загубил родителите си — продължи мосю Мирабо.
Издишах с облекчение. Нямаше семейство.
— Както и къщата си — допълни мосю Мирабо. — Всичко опустошено от пожар, докато е бил на път. Останалата част от бащиното наследство едва му стигнала да си закупи място в гвардията. Храбро и амбициозно момче е този Фоскер. Въпреки тежката си съдба не се е пречупил. Ще стигне много далеч.
— Виното е готово! — извика слугинята от тезгяха.
— Върви, момиче — нареди мосю Мирабо. — Не ти плащам, за да се размотаваш! — Ала не прозвуча и наполовина толкова грубо, колкото първата му обидна тирада.
Преглътнах горчиво, защото това, което ми разказа за Себастиано, ужасно ме натъжи, въпреки че не се бе случило наистина. Дори и спомените му да не бяха реални — а внушени от една по-могъща сила — се чувстваха точно толкова болезнено. Сърцето ми се свиваше от мъка, докато сервирах питиетата. Когато се наведох да поставя и последната чаша вино, Жак, който седеше до Себастиано, ме сграбчи за дупето.