Всички разговаряха оживено. В един ъгъл стоеше възрастен мъж с висока яка и рецитираше стихотворения, заобиколен от тълпа почитатели. Сесил мина покрай тях с бърза крачка и весела усмивка за поздрав, а на мен не ми остана нищо друго, освен да следвам въздушната ѝ диря. Любопитни погледи се спираха на мен, докато тя поздравяваше свои познати. Последвах я в една много оживена стая с облицовани в синьо стени. Много хора чакаха на опашка пред голямо, подобно на легло канапе, на което по-скоро лежеше, отколкото седеше една тъмнокоса жена и посрещаше гостите. Съдейки по това, как всички се тълпяха около нея, стигнах до извода, че това беше нашата домакиня — въпросната маркиза.
Тя бе в края на трийсетте и имаше закръглена фигура, която бе покрила с копринена рокля с дръзко изрязано деколте.
Сесил направи нещо като реверанс и ме представи на маркизата, ала я слушах само бегло. Като опиянен бях вперила поглед към отворения свод на галерията. Кардиналът бе дошъл! Замалко да не го позная, тъй като не носеше разкошната си червена одежда, а обикновена черна.
С припрян поглед затърсих в неговото обкръжение и почти не усетих, когато Сесил ме бутна напред.
— Бедното осиротяло момиче… високообразовано дете… надарено да усвоява езици… свири на клавикорд… — чух я да казва, докато продължавах да се оглеждам развълнувано за Себастиано.
— Кои езици владееш, дете? — попита ме маркизата любезно, но c доста покровителствен тон.
— Не са много — казах разсеяно. — И не ги знам перфектно. Освен немски, който е майчиният ми език, говоря английски и италиански. За съжаление, не знам други. — Обърнах глава. Все някъде трябваше да са мускетарите на Ришельо!
— Как си c испанския, момиче? — попита маркизата.
— Съжалявам — отговорих. — Само няколко думи. „Добър ден“, „Лека нощ“ и така нататък.
— Наистина ли? Струва ми се, че скромничиш. А как си е руския?
— За съжаление, не знам нито дума. Не съм имала възможност да го изучавам.
Маркизата седна и ме погледна с широко отворени очи.
— Невероятно — каза тя на Сесил. — Наистина не е за вярване! Без никакъв акцент! — Тя се надигна от дивана. — Какво необикновено създание! Ако езиковите ѝ познания са толкова забележителни, съм изключително любопитна да чуя музикалния ѝ талант! Ще наредя да донесат клавикорда. — Тя се отдалечи с усмивка, изпълнена c очакване.
Сесил ме погледна с възхищение.
— Знаех си, че ще направиш впечатление. Обзалагам се, че ще станеш сензацията на вечерта!
— Какво? — попитах с недоумение.
Сесил се засмя добродушно.
— Комплименти ли си просиш? Тя току-що те заговори на три различни езика, а ти на всичките ѝ отговори перфектно. Не е чудно, че е възхитена от теб!
Невярващо се втренчих в Сесил, но се сетих какво се бе случило. Преводачът! Автоматично бе превел всичко. И тъй като част от работата му бе никой нищо да не забелязва — освен когато се използваха модерни думи — аз, разбира се, не разбрах какво се бе случило.
— Чашата ми е празна — рече превъзбудено Сесил. Бързо ще си взема нова. Не мърдай от тук. Веднага се връщам. — Тя изчезна в съседната стая в търсене на питие.
Тъкмо тръгна и познат глас извика името ми.
— Ана!
Един мъж се появи от тълпата с гости и аз неволно затаих дъх. Ала не беше Себастиано, а Жак (или евентуално братът му близнак Жул), който се запъти, сияещ, към мен.
— Какво правиш тук? Защо не дойде на срещата ни в „Люксембург“? Чаках те!
Така разбрах, че беше Жак.
— Съжалявам, но се случи нещо непредвидено рекох.
Като наелектризирана погледнах над рамото му. Онзи там беше Себастиано, той наистина беше тук! О, боже, отново изглеждаше превъзходно! Въздъхнах. Сега не носеше униформа, а елегантен светлосин жакет, който бе комплект c умело драпиран ешарп[5] и широка дантелена яка, която на всеки друг мъж би стояла смешно, ала на Себастиано му прилягаше великолепно.
Кардиналът стоеше до него. Двамата разговаряха. А Жак говореше на мен. И аз, разбира се, не чух почти нищо.
— …наистина чудесно — чух го да казва.
— Радвам се — рекох разсеяно, надявайки се отговорът да е подходящ.
Себастиано изчезна в съседната стая с кардинала. Трябваше да направя нещо и да говоря с него насаме. Чудех се само какво.
— Това не беше ли приятелят ти Себастиен? — попитах Жак. — Какво правите тук?
— На работа сме — отвърна Жак. — Негово Високопреосвещенство, кардиналът, цени сбирките на маркиза Дьо Рамбуйе.