— И взема със себе си цялата гвардия?
— Само най-добрите си хора. Особено днес. От съображения за сигурност, заради нападението тази сутрин.
— Всъщност стрелецът беше ли заловен?
— Не, изчезна безследно. Негово Високопреосвещенство все още е бесен.
След това Жак искаше да разбере всичко за мен — наред с другите неща от къде съм, с кого съм тук и дали имам приятел.
Доколкото можех, отговорих на всички въпроси и исках да го разпитам за Себастиано, ала не се стигна дотам.
Маркизата се върна, следвана от двама изпотени слуги, които мъкнеха един клавикорд, нещо като допотопно пиано с открити струни, което до този момент бях виждала единствено в Youtube. Само това ми липсваше. Щях зверски да се изложа. Ала нищо не можеше да се направи. Маркизата нареди да поставят едно ниско столче пред инструмента и ме покани да се настаня. Тя плесна окуражаващо с ръце, за да привлече вниманието към мен.
— Скъпи дами и господа! Днес имаме нов гост, една млада емигрантка, на име Ана. Тя би искала да ни зарадва с музиката си.
Огледах се, търсейки помощ, ала никой не се смили над мен. Всички изглеждаха така, сякаш бяха наострили уши, което допълнително ме изнерви. Сесил ми направи жест за наздраве с пълна чаша вино, видимо се гордееше с мен. Трескаво се зачудих как да се измъкна, но нищо не ми идваше на ума. Поне Себастиано не беше сред зрителите; двамата с кардинала още не се бяха върнали. Най-добре бе бързо да приключа с това, така всички щяха да се убедят, че не съм детето чудо. След като си поех дълбоко дъх, започнах. Звукът беше странен, съвсем различен от пианото, но поне се оправях с подредбата на клавишите. Дори не се опитах да изсвиря парчетата, които бях учила, бариерата не би ми позволила. Затова се ограничих до няколко импровизации, които по никакъв начин не напомняха бъдещи композиции, беше по-скоро едно приятно, но скучно дрънкане. Най-вероятно гостите бяха на същото мнение, защото никой не ме извика на бис. Нарочно свирех тихо и без въображение, докато гостите не престанаха да ми обръщат внимание. Когато се изправих, точно след три минути, и се поклоних учтиво, всички се бяха потопили в разговор, маркизата също, която, за щастие, бързо бе загубила интереса си към мен. Сесил бе заета да омагьосва един тип с посивяла брада и облечен със златен брокат, който бе наполовина по-слаб от нея и гледаше в захлас деколтето ѝ, докато тя му изнасяше монолог от една от пиесите си.
Само Жак ме бе слушал докрай и остана възхитен от моя музикален талант.
— Колко хубаво свириш, Ана! — Той се поклони. — Позволи ми още веднъж да ти изкажа моите най-искрени извинения. Поведението ми днес в Златният петел бе непростимо!
— Да, добре, да не мислим повече за това. — Огледах се. Ако не успеех още тази вечер да говоря на четири очи със Себастиано, шансовете ми щяха да се влошат още повече.
— Искам да ти се реванширам — каза Жак тържествено. — Кажи ми как бих могъл да зарадвам сърцето ти!
Най-вече като се разкараш, за да мога да потърся Себастиано.
— Може би като ми донесеш нещо за хапване. Ужасно съм гладна.
Още докато го казвах и усетих, че не е лъжа. От ранния следобед не бях слагала и трохичка в устата си. В тази епоха някак си не успявах да се храня редовно.
Жак веднага тръгна да изпълни желанието ми, а аз да търся Себастиано. Промушвах се между хората, които се бяха събрали на групички и си говореха, надничах през рамене и пищни деколтета, обикалях столове и дивани с насядали бърборещи гости. Когато прекрачих съседната стая, замалко да се блъсна в един слуга, който носеше табла с питиета. Спрях се на косъм от него… и замръзнах. Точно зад него стояха Себастиано и кардиналът и бяха потънали в дълбок разговор. Ако наострех уши, може би щях да чуя за какво си говореха.
— …доверявам на херцогиня Дьо Шеврьоз ни най-малко. — Чух да казва Ришельо. — Наумила е нещо, затова трябва да я държите под око, Фоскер.
— Сигурен ли сте, че съм подходящ за тази задача, Ваше Високопреосвещенство?
— Напълно съм сигурен. Едва отскоро сте при мен на служба, ала ви имам пълно доверие. За това поръчение вие сте най-подходящият човек. Разберете какви са намеренията на херцогинята.
— Както винаги, вашето желание е заповед за мен, Ваше Високопреосвещенство — отговори Себастиано.
— Вино, мадмоазел? — попита ме любезно прислужникът. Той все още стоеше пред мен с пълна табла.
— Какво… вино? — Надникнах през рамото му, използвайки широката му гръд като прикритие.
— Червено или бяло, според желанието ви.
— Как трябва да подходя? — попита Себастиано кардинала.