— С галантна убедителност. Мари дьо Шеврьоз е красива млада дама, нейният салон в Плас Роаял се радва на голяма популярност. За вас ще е лесна задача да намерите достъп до нейното обкръжение и да я… оплетете в мрежите си. Съблазнете я, ако е необходимо. Подочух, че сте доста популярен сред жените.
— Това са преувеличения — каза Себастиано, смеейки се тихо. — Но в този случай ви обещавам да направя всичко възможно. Още утре ще се заема с разкриването на тайните на красивата херцогиня.
Изскърцах със зъби. Какво ставаше тук?
— Има два вида вино — рече слугата. — Червено и бяло. Просто трябва да вземете решение. И двете са много добри и ще ви се усладят. Или направо си вземете по една чаша от всяко, така ще решите кое повече ви харесва.
Автоматично взех една чаша и бързо отпих. Прекалено бързо. Ала преди всичко много. Тежкото вино веднага ме удари в главата. От първата чаша само отпивах, но заедно е тази, която почти изпих на един дъх, количеството бе достатъчно леко да ме замае.
Слугата се отдалечи и аз започнах да се оглеждам изплашено за друго прикритие. От Себастиано се виждаше само част от синия му гръб, защото тъкмо излизаше от стаята и очевидно не ме бе забелязал. За разлика от кардинала. Когато тръгна със Себастиано, ме видя да се мотая с чашата вино в ръка. Той забави крачка и ме погледна с присвити очи.
Не съм ли те виждал някъде? сякаш казваше погледът му. Скрих лицето си зад чашата, надявайки се да не ме познае на светлината на свещите. В същото време се държах така, сякаш бях объркала помещението. Възможно най-небрежно се отдалечих с бавна крачка и се смесих с другите гости, или по-точно: скрих се зад тях, за да не ме вижда кардиналът, иначе можеше да се досети, че вече се бяхме срещали. Този тип ми изглеждаше зловещ, но не се дължеше на това, което бях прочела за него в Уикипедия. Още тази сутрин на пазара не ми стана особено симпатичен, но това, което поиска от Себастиано по отношение на херцогинята, бе върхът.
Херцогиня Шеврьоз, Плас Роаял. Повторих няколко пъти името и адреса наум, в никакъв случай не трябваше да ги забравя.
Докато се разхождах из стаите — все някъде трябваше да открия Себастиано! — се изпречих на пътя на един ерудиран мъж, с монокъл и засукани нагоре мустаци. Искаше да знае дали езиковите ми проучвания случайно не ме бяха отвели в Португалия, на което разсеяно отговорих, че за съжаление, никога не съм ходила там. Това, че ме бе заговорил на португалски, разбрах едва след като ми направи комплимент за хубавото произношение, и така лека-полека започна да ми разказва за младостта си в Лисабон. Слушах го известно време, след което се извиних и отново тръгнах да търся Себастиано, ала никъде не го открих. За това пък се появи Жак, който ме търсеше, и се зарадва когато най-накрая ме намери.
— Ето къде си била! Мислех си, че няма да те видя отново тази вечер! — Той носеше парче бадемова торта, което изгълтах набързо, криейки се между него и един гол дискохвъргач от мрамор с реални размери.
— За съжаление, не мога да остана — каза Жак и погледна мрачно към стълбите.
В този момент кардиналът слизаше надолу, придружен от Себастиано и още двама мъже, всичките цивилни, но въоръжени с шпаги.
По дяволите, днес нямаше да мога да се добера до него!
— Какво ще правиш утре? — попитах Жак.
— Това, което правя винаги. Ще пазя заедно с другите мускетари Негово Високопреосвещенство.
— Ще дойдете ли за обяд в Златният петел?
— Утре не. В казармата ще се провежда обучение и ще ядем там. — Лицето му светна. — Но след това със сигурност ще отидем в „Люксембург“. Мога да те взема. Къде живееш?
Ставаше все по-сложно. Освен това нямаше гаранция, че и Себастиано щеше да е там. Нали кардиналът му бе възложил някои… допълнителни задължения — чието изпълнение щях да предотвратя, без значение как. И затова трябваше да измисля нов план.
— Живея на левия бряг — казах предпазливо. — Но не е нужно да ме вземаш.
Трябваше да се задоволи с това — тъй като за повече подробности нямаше време — кардиналът и останалите вече бяха слезли долу. Жак побърза да ги настигне.
— До утре! — извика към мен, стигнал вече средата на стълбището.
Прекарах остатъка от вечерта, спотайвайки се в ъглите на просторните зали и избягвайки гостите на маркизата. В най-малкото и най-безлюдно помещение видях един стол и се настаних удобно в него. Трябва да съм заспала, защото по някое време Сесил ме събуди. Маркизата се беше оттеглила в покоите си и повечето гости си бяха тръгнали, ние бяхме едни от последните. Схваната и с болки в кръста, се запрепъвах след Сесил и се качих в каретата, която ни откара на Рю Персе. Едва успях да си сваля роклята и да си събуя обувките, преди да се сгромолясам смъртно уморена в ниското ми легло. Не можех нито да размишлявам, нито да кроя планове. Вариантите как да попреча на Себастиано да се забърка с подозрителната херцогиня щях да ги мисля утре.