Ден втори
Странни стържещи звуци ме извадиха от съня. Звучаха така, сякаш някой говореше през камара чакъл. Със залепнали очи, се опитах да се ориентирам. Все още се намирах в седемнайсети век. Сесил седеше пред тоалетката си, облечена с нещо като риза, при това напълно прозрачна, и водеше монолог, от който се чуваше само фъфлене. Когато видя, че съм будна, се обърна към мен. Бузите ѝ бяха странно дебели, като на морско свинче, което току-що ги бе напълнило с огромно количество храна.
— Мошеш да продълшиш да шпиш. Шъш шигурношт ши уморена.
— Какво ти е? Говориш странно.
— Упрашнявам ше. — Тя изплю няколко стъклени топчета в ръката си, след което заговори ясно. — За по-гладко произношение и перфектна модулация, няма нищо по-добро.
— Колко е часът?
— Още е рано. — Сесил си напъха топчетата обратно в устата. — Най-много единайшет.
Единайсет! О, боже, а аз още нямах план! Бързо скочих от ниското си легло. Все още леко замаяна, се запрепъвах към кладенеца с кофата за вода на Сесил, след като, фъфлейки, тя ми обясни къде се намира. Донесох вода в жилището ѝ, измих се и се сресах, с помощта на чиста кърпа и малко специален прах изтърках зъбите си и ощипах здраво бузите си, за да не приличам на недоспало зомби.
Междувременно Сесил беше махнала топчетата от устата си и отнякъде бе донесла хляб, който си разделихме за закуска. Изядох го по принуда, въпреки че нямах апетит. Ако чаках да огладнея, нямаше да мога просто да отворя хладилника и да извадя нещо за ядене. В миналото човек трябваше да се възползва от всичко, което получаваше, най-вече храна. Този болезнен урок научих при първото ми пътуване във времето.
— Какво ще правиш днес? — попита ме Сесил.
— Искам да си намеря нова работа. — Изведнъж измислих плана, който ми трябваше. — Може би ще успееш да ми помогнеш.
— Разбира се, ако това е по силите ми. — Беше приключила със закуската и пристегна пищното си закръглено тяло в един тесен корсет. Докато ѝ помагах да върже връзките на гърба, ѝ разказах какво ми бе хрумнало.
— Искам работа в домакинството на една херцогиня. Живее в двореца Плас Роаял и се казва…
— Чакай, не ми казвай. — Сесил вдигна ръка. — Това е херцогиня Дьо Шеврьоз.
— Познаваш ли я?
— Естествено. Смята се, че Мари дьо Шеврьоз е най-добрата приятелка на кралицата. И тя обича изкуството! От време на време посещава постановките в нашия театър. Компанията ѝ много се търси, а красотата ѝ е легендарна. Мъжете лежат в краката ѝ.
На секундата ревността в мен се пробуди и ми се усмихна злобно. Неволно стегнах връзките на корсета толкова здраво, че Сесил изстена.
— Защо искаш да работиш при херцогинята? — попита тя доволно, гледайки пищните си гърди, които се повдигнаха от пристягането на корсета.
— Искам да срещна с някого там. — Спонтанно реших да ѝ кажа истината, доколкото бе възможно. — Един мускетар, на име Себастиен. Харесвам го и искам отново да го видя. — Бузите ми горяха от срам.
— Олала! — Сесил плесна възхитено с ръце. — Моята малка наемателка е влюбена! — След това се намръщи. — А защо искаш да го срещнеш точно там?
— Защото… — Поколебах се с отговора, ала трябваше да ѝ кажа истината, тъй като звучеше най-разумно. — Подочух, че днес трябва да се домогне до херцогинята, и искам да го предотвратя. Затова е толкова спешно.
— Трябва да се домогне? Да не би неговите приятели да са се обзаложили?
— Ами… да.
— О! — Сесил възмутено поклати глава. — Тези лекомислени млади нехранимайковци! Вече те предупредих. Мускетарите са най-опасните прелъстители. За тях любовта е просто забавно развлечение. — Тя ме погледна със съжаление. — Ти сериозно ли мислиш, че ще победиш херцогинята? Трябва да знаеш, че не е само млада и изумително красива, но и много богата.
Ревността ми се изплези и ми показа среден пръст.
— Ако не рискуваш, няма да спечелиш — рекох мъдро.
— Ето това е правилната нагласа! — Очите на Сесил сияеха, видимо бе впечатлена от моя план и ми обеща да направи всичко, което е по силите ѝ, за да ме уреди на работа при херцогинята. — Колко вълнуващо! Имаш ли нещо напротив, ако използвам тази история в новата ми пиеса?