— Мислех, че в нея ще се разказва за драматург, който трябва да се грижи за дете?
— Една добра пиеса винаги има няколко сюжетни линии.
— След като толкова ти харесва, можеш спокойно да я използваш.
Сесил вече бе топнала перото в мастилницата и започна да си води бележки. Когато след известно време я попитах плахо какво мисли да предприеме относно новата ми работа — и най-вече кога — махна разсеяно с ръка.
— Само една минутка.
Започнах да си гриза ноктите. След около час изплува от творческото си опиянение, много доволна от себе си и първата чернова. После тръгнахме.
Плас Роаял изглеждаше сравнително нов, представляваше едно огромно място, затворено от редица пищни постройки. Сенчести аркади граничеха с елегантните сгради и широката площ отвън. Цялото това великолепие поразяваше човек. Оглеждайки се плахо, следвах Сесил, която целеустремено крачеше напред, докато не се спря пред една украсена с изящни дърворезби порта. Преглътнах развълнувано, когато почука с чукчето на портата и ми нареди да я почакам. Отвори ни един слуга в ливрея. Когато зърна Сесил, високомерното му изражение придоби усърден вид. Покани я да влезе с поклон — и затвори вратата. Трябваше да се насиля да зарежа гризането на ноктите и вместо това да се огледам наоколо.
Без съмнение, тук всичко бе от хубаво по-хубаво. Наоколо се разхождаха само елегантно облечени хора, никъде не се виждаха бедни и дрипави фигури. Дори доставчиците и слугите бяха добре охранени и спретнато облечени. Пред една от съседните къщи спря каляска с инкрустиран герб, от която слезе знатна двойка. От друга къща излезе дама, облечена в червено кадифе, придружена от две прислужници, едната от които ѝ пазеше сянка с чадър от рисувана коприна. Покрай мен мина тип с шапка, украсена с пера, яздейки великолепен жребец. Сребърните обкови на седлото му светеха ослепително, а за лъснатите му ботуши определено някой непривилегирован човек си беше извадил душата.
Под аркадите имаше магазини, но доколкото можех да видя от тук, не бяха по всеки джоб, а само за богатите и красиви хора. Наблизо четирима мъже носеха едно огромно огледало с широка позлатена рамка. Две къщи по-надолу, двама мъже дотъркаляха до входната врата бъчва, наглеждани от нервния търговец, който настояваше за повече деликатност към стоката му. По тревожните му възгласи стана ясно, че в бурето отлежаваше най-скъпото вино в цяла Франция.
— Мадмоазел?
Слугата отново бе отворил вратата и ме покани да вляза. От преддверието към белетажа[6] водеше една широка мраморна стълба с извити перила. Още от преддверието на салона човек добиваше представа за богатството на домакините. Навсякъде блестяха кристални полилеи, стените бяха облицовани в гълъбовосиня коприна, на прозорците висяха скъпи завеси, а в преддверието бяха окачени маслени картини, големи колкото леки автомобили.
Слугата ме въведе в обления от слънчева светлина салон през двукрила врата.
— Ето я и нея — рече Сесил, докато се надигаше от един диван е висока облегалка. — Приближи се, Ана, за да те видят по-добре.
През главата ми мина: за да те изядат по-добре. От вълнение се спънах в прага на вратата и за да не падна, се задържах за един украсен с ресни кадифен шнур, след което отнякъде под мен се чу леко звънене. Страхотно, сега погрешка звъннах на персонала. Гарантирано можех да забравя за работата.
— Първото впечатление лъже — рече Сесил. — Иначе не е толкова непохватна.
Заслепена от струящата слънчева светлина, виждах само силуетите на другите двама присъстващи — мъж, седнал в едно кресло, и жена, настанила се на дивана, на който допреди малко седеше Сесил.
— Прекрасна е — чух да казва жената.
Странно, но гласът ѝ ми се стори познат. Ала щом изминах малкото разстояние от вратата до къта, където бяха седнали всички, и видях тъмнокосата красавица в прелестната рокля, веднага я познах. И си поех дълбоко въздух, защото не можех да повярвам: беше американската туристка, която бе пристигнала е мен в миналото — Мери. А белокосият възрастен мъж в креслото бе нейният дядо Хенри, който сега се наричаше Анри.
Стоях с отворена уста и не можех да продумам и дума. Не защото се беше включила бариерата, а тъй като си бях глътнала езика от недоумение.
— Ъъъ… добър ден — запелтечих накрая.
След това застанах мирно и загледах тъпо като овца, докато Сесил уговаряше подробностите c новите ми работодатели.