Както преди пристигането ми в 1625 година, така и сега се питах защо Мари бе преместена тук. Възможно бе причината да се криеше в годините, които тепърва предстояха. Можеше никога да не разбера каква е. Само едно нещо знаех с непоклатима сигурност: щях да предотвратя Себастиано да започне афера с нея. Ако се наложи, с всички мръсни трикове.
Обядвах заедно с Мари и дядо ѝ в една голяма трапезария и научих повече за нея, или поне за местната версия на живота ѝ. По време на леката закуска, както тя я нарече, ми разказа съвсем непринудено всичко, което си заслужаваше да се знае. Всъщност масата в трапезарията почти се срина под тежестта на всички чинии и плата, които донесоха прислужниците. Мари си боцна оттук и там, порциите на мистър Колистър също бяха малки, докато аз оставих да ми напълнят чинията с връх с най-различни вкуснотии.
От две години Мари бе вдовица. Тя дължеше на починалия си съпруг не само титлата „херцогиня“ и огромното си богатство, но и градския палат, и едно подобаващо шато[7] в провинцията. Анри бе дядо ѝ по майчина линия и единственият ѝ жив роднина. Родителите ѝ се бяха споминали толкова отдавна, че не ги помнеше. За съпруга ѝ не научих много, освен че е бил доста стар и през повечето време е пътувал. На стената над бюфета висеше негов портрет в естествен размер, който изобразяваше един сивокос, донякъде измъчен мъж около четирийсетте.
— Това бе херцогът, бог да го прости — каза Мари.
Не ми прозвуча много потисната. Явно добре бе преживяла смъртта му, независимо от факта, че бе само едно въображаемо събитие.
Като цяло Мари ми изглеждаше уравновесена и щастлива. Очевидно бе случила с втория си живот и нищо не ѝ липсваше, с изключение, разбира се, на незаменимите малки всекидневни удоволствия като фейсбук, iTunes и сериала Как се запознах с майка ви. Но тъй като не подозираше за съществуването им, не можеше да се нарече лишение. Освен това се хранеше от сребърни чинии (наистина бяха сребърни!) и можеше да си позволи най-модерните тоалети на тази епоха. И не беше сама, имаше си своя скъп дядо, който се усмихваше закачливо и приятелски на всяка нейна дума, подхвърляйки по някой доброжелателен коментар. А освен това раздаваше комплименти наред, дори и на мен.
— Ти си едно добре възпитано дете — каза той, докато дояждах десерта от палачинка с малини и сметана. — Какви добри маниери имаш, докато боравиш с вилицата и ножа! Използваш и двата прибора със забележително майсторство.
Озадачена, погледнах ръцете си. В лявата — вилицата, в дясната — ножът, така както ме бяха учили. Тогава погледнах към Мари и Анри — те държаха приборите си по същия начин. Така че не беше нищо особено. Ала после си спомних, че в този век не всички хора ядяха с вилица, тя тепърва предстоеше да навлезе в употреба. А с нож и вилица едновременно едва ли някой се хранеше. С изключение на мен, разбира се. И на Мари и Анри. Някои изградени навици оставаха въпреки изтритите спомени.
— Между другото, за соарето поръчах струнен квартет — рече Мари и се обърна към мен. — Ще ти хареса. Сесил ми каза, че обичаш музиката.
— Но бих предпочела да не свиря — отговорих бързо.
— О, не е нужно, освен ако не желаеш — успокои ме тя.
— Кой ще дойде тази вечер? — попитах я.
— Предварително никога не се знае. Казвам на този или онзи, че организирам малък прием, а те от своя страна го казват на други и така идват всички, които имат време и желание. Винаги е съвсем непринудено.
Аха. Тогава най-вероятно щеше да се появи и Себастиано, защото само чакаше подходящата възможност. От вълнение сърцето ми започна да бие по-бързо. Само след няколко часа щях да го видя отново!
По-късно същия следобед един слуга донесе торбата с дрехите ми, но съдържанието ѝ не срещна никаква милост пред критичния поглед на Мари.
— Не можеш да се облечеш с тези дрипи. Аз ще се погрижа за гардероба ти!
Така и направи. Замъкна ме в покоите си, една помпозна стая с балдахиново легло и мебели в бяло и златно. В съседство имаше нещо като дрешник с размерите на двоен гараж и целият бе препълнен с изискани дрехи. Мари измъкна толкова рокли, колкото се събраха в ръцете ѝ, и заяви, че и без това няма повече да ги облича. След това ги постави върху леглото си и настоя да ги пробвам веднага, което първоначално сторих с неохота, която по-късно се превърна във въодушевление. В горната част всички ми стояха превъзходно, само полите ми се влачеха. Но Мари заяви, че това не е никакъв проблем.