— На приземния етаж има шивашка стая с много добри шивачки, за нула време ще ги поправят. Веднага ще извикам някоя да ти вземе проба.
Докато се възхищаваха пред огледалото на приказно хубавата рокля на розово и бяло райе — понякога бе верен изразът дрехите правят човека! — Мари забеляза кожената чантичка, която все още носех на врата си.
— Какво е това?
— Ами… — рекох уклончиво — само няколко монети, за черни дни. — За всеки случай не споменах за маската.
— При мен няма да ти се наложи да харчиш парите си, Ана. Ще получаваш всичко, от което имаш нужда. Дори повече. — Върху красивото лице на Мари се изписа решителност, а тъмните ѝ масури се поклащаха енергично, докато донасяше още какво ли не. Обувки, копринени чорапи, ленти и панделки, много ефирни комбинезони, бродирани елечета — не знаех кое по напред да облека. Всичко изглеждаше така, сякаш беше излязло от някой високобюджетен филм. Особено обувките с перличките. Бяха ми малко големи, но Мари отряза парче от един кадифен шал и ги уплътни, така че ми паснаха идеално.
Специално за вечерта в шивашкото ателие подкъсиха една от роклите за мен — беше розово-бялата мечта — и след като я облякох, Минет, камериерката на Мари, ми направи прическа. Мари, чиято прическа вече бе направена, се бе настанила удобно в едно кресло и гледаше. Минет беше пълничка и весела жена около трийсетте и според Мари най-добрата коафьорка в цял Париж, може би дори по-добра от тази на кралицата.
Когато чух това, веднага се възползвах от възможността да разбера повече за отношенията на Мари c кралицата.
— Сесил спомена, че е кралицата сте приятелки — казах, докато Минет навиваше косата ми на изящни тънки къдрици c горещата маша.
— О, да, тя е най-добрата ми приятелка! Неразделни сме.
— Вярно ли е, че кралицата не е особено благоприятно настроена към кардинала?
— Може да се каже, че между двамата има раздори. Той не я искаше от самото начало. — Мари се изкикоти неочаквано. — Впрочем кралицата се казва почти като теб — Ан. И тя е безумно красива. Всъщност ти приличаш малко на нея. Въпреки че е с няколко години по-голяма от теб, на двайсет и четири, значи, почти колкото мен.
— А защо кардиналът не я понася?
С многозначителен поглед към Минет, тя постави пръст на устните си. Изчака, докато камериерката не обяви произведението на изкуството си за завършено и не напусна стаята, после проговори с тих глас:
— Пред слугите не трябва да говорим за тайни.
— Кралицата има ли такива?
Мари кимна.
— За съжаление, не мога да ти кажа нейната, защото в противен случай вече няма да е тайна.
— Не е нужно да ми казваш — рекох великодушно, въпреки че изгарях от любопитство.
— Особено Ришельо никога не трябва да я узнава — каза Мари. — В противен случай кралицата я грози смъртна опасност.
С това тя наистина подсили любопитството ми и започнах да мисля съсредоточено как да измъкна повече информация от Мари. Ала тя скочи и заяви, че е време да ми покаже къщата. Така че много послушно разгледах безбройните стаи, разположени на цели четири етажа, и се опитвах поне горе-долу да запомня къде се намираха различните помещения.
Най-накрая дойде време за партито. Постепенно гостите започнаха да пристигат и се събираха на групички в големия салон. Слугите сервираха напитките. Многобройни свещи осветяваха залата, а въпросният струнен квартет се грижеше за дискретен музикален фон.
Всичко се развиваше подобно на предната вечер при маркизата, но c няколко разлики: докато при маркизата гостите бяха основно интелектуалци от всички възрасти, то на забавата на Мари имаше предимно изтупани млади хора, много скъпо облечени жени и мъже между двайсет— и трийсетгодишни, които не само изглеждаха като сноби, но и се държаха като такива. Интересуваха се само от това, да видят и да бъдат видени, и да се забавляват.
Мари ми подаде чаша вино и започна да ме влачи от групичка на групичка, представяйки ме като нейна компаньонка. Един или друг високомерен поглед издаваше нотка на интерес, ала обикновено разговорът приключваше с някой и друг промърморен поздрав. По всяка вероятност им бях скучна. В розово-бялата раирана рокля и е навитата на масури коса приличах на малката сестра, която ще я пратят да си легне в десет. В сравнение c мен другите присъстващи жени изглеждаха като филмови звезди на наградите за „Оскар“, със здраво стегнати корсети, пищни деколтета и тежък грим. Ала най-красивата и вълнуваща от всички, без съмнение, бе Мари, тя дори не се нуждаеше от много грим. Носеше кадифена рокля c дълбоко изрязано деколте, чийто червен цвят подчертаваше безупречния ѝ тен и искрящите ѝ очи. Дългата ѝ коса не беше навита така детински на ситни къдрици като моята, а на големи масури, които падаха тежко върху раменете ѝ.