Изведнъж ме обзе чувство на униние. Нямах шанс срещу Мари. Себастиано щеше да падне безпомощно в краката ѝ. Мъжете просто си бяха такива, а той със сигурност нямаше да е изключение. Подсъзнанието му нямаше да има време да съживи старите чувства, защото при вида на Мари щеше да бъде заето е точене на лиги.
Сякаш го извиках с мислите си, тъй като точно в този момент влезе в залата. Отново затаих дъх, когато го видях. В резултат на което се задавих с виното, което още не бях преглътнала. Изплюх го и се закашлях борейки се за глътка въздух, което ми струваше няколко ценни секунди, през които нищо друго не можех да направя, освен да гледам като хипнотизирана овца.
Жакетът на Себастиано беше също толкова искрящо червен, колкото роклята на Мари, така че двамата, той и тя, изпъкваха в тълпата от присъстващи като два взаимно принадлежащи си скъпоценни камъка. Този унисон имаше такава символична сила, че издадох слаб вик от ужас, когато Себастиано тръгна към нея, а тя към него, за да го посрещне. Бяха като два магнита, които се привличаха. Той се спря пред нея и целуна галантно ръката ѝ, а тя отметна главата си назад, смеейки се звънко, когато той каза нещо остроумно. Себастиано засия в усмивка срещу нея и видях как блясъкът на зъбите му озари цялата стая.
Безволев. Боже мой. Знаех си!
Дори не разбрах, че се движа. Като марионетка се бях запътила към тях. Вече не чувах врявата и скрибуцането на цигулките, само тракането на моите токчета, което звучеше като твърде-късно-твърде-късно-твърде-късно. Чувствах се като Алиса в Страната на чудесата и Лудия шапкар, взети заедно, и тръгнах по-бързо. Твърде бързо. Точно преди да стигна до тях, се подхлъзнах на лъскавия паркет и се пльоснах по очи. Беше точно като на пазара — приземих се буквално в краката на Себастиано. Ала този път имаше една съществена разлика. При падането чашата е вино се изплъзна от ръката ми и полетя към него, и той я хвана във въздуха със светкавична бързина. Според закона на Мърфи (или този на Нютон) цялото ѝ съдържание като порой се изля върху хубавия му червен жакет.
— Божичко! — извика Мари.
Себастиано също каза нещо (на мен ми прозвуча като по дяволите), ала бе заглушено от уплашения вик на Мари. Миг по-късно някой ми помогна да се изправя на крака. Малко замаяна, вдигнах глава и следващото нещо, което видях, бяха две смаяни и познати сини очи.
— Съжалявам — успях да продумам, останала без въздух.
Ако Себастиано не ме бе задържал, щях да падна още веднъж, толкова много ме изкарваше от равновесие близостта му. Гърлото ми се сви и усетих как очите ми се напълниха със сълзи от копнеж по него.
— Това е Ана, моята очарователна компаньонка — чух да ме представя Мери.
— Така ли? — отвърна Себастиано бавно, докато ме пускаше. Той не трепна, но присвитите му очи не оставяха никакво място за съмнение, че според него тук имаше нещо гнило.
— Беше по невнимание, наистина! — запелтечих. За щастие, е червено. Жакета, имам предвид. Виното също. Много бързо можем… хм, да го подсушим. За да не омажете всичко… ъ, накапете. Елате c мен, ще ви помогна. — Препъвайки се, продължих напред и погледнах през рамо, за да се убедя, че ме следваше. Стори ми се, че c неохота се отдели от Мари.
— След малко се връщам, тогава ще можем да продължим разговора си — обеща той, докато вадеше кърпичка, която притисна към петното.
Мари кимна и погледът ѝ го проследи с усмивка. Това извика върху лицето му сигурно в победата изражение, за което го мразех. Във всеки случай поне в момента. Но се насилих да му простя, той не беше виновен.
Заведох го долу, в домакинското крило, където един слуга се погрижи за напоения с вино жакет, а през това време Себастиано седеше облегнат на стената на пералното помещение със скръстени ръце. На фона на дантелената бяла риза изпъкваше здравият тен на лицето му. През последните няколко седмици бе прекарал много време на открито. Също така бе издържал множество тежки оръжейни тренировки и това си личеше. И преди беше мускулест, ала въпреки широко скроената риза това, което бе натрупал като мускулна маса, не бе за пренебрегване.
Дали… Дали се беше срещал с други жени? Ами с козата от Златният петел? Във всеки случай не му костваше големи усилия да изпълни заповедта на Ришельо и да се появи на партито на Мари. Трябваше да стисна зъби и да потисна яда си. С изблици на ревност нямаше да стигна много далеч.