Той ме погледна със загадъчно изражение на лицето.
— Странно съвпадение, че в рамките на два дни те виждам за трети път в град, в който живеят стотици хиляди души. И всеки път ти се случва нещо. Или ще изпуснеш нещо, или ти самата ще паднеш.
— Или и двете — изплъзна се от устата ми.
Крайчетата на устните му се изкривиха в лека усмивка.
— Или и двете — съгласи се той. — Все пак е странно съвпадение.
— Съвпадения се случват много по-често, отколкото си мисли човек — заявих аз. — Веднъж четох за едно научно изследване, според което пет процента от всички срещи между хора, които се познават, са случайни.
Това си го измислих, ала звучеше съвсем разумно и убедително. Научните изследвания и статистиките бяха много подходящи да се разсее недоверието.
— Къде си чела за това изследване? — попита Себастиано.
— Ами… нямам представа, вече съм забравила. Чета много.
— Четеш, значи. — Той сбърчи вежди. — Доста е необичайно за едно младо момиче.
— Баща ми е професор, вкъщи винаги се е четяло много — казах честно. Преди да успее да ме попита, добавих: — Аз съм от Франкфурт.
— Знам.
Втренчих се в него.
— Откъде?
— Жак ми каза. След вчерашния ви разговор при маркизата. Аз не те видях, но това не променя факта, че си била там. За да сме точни, през последните два дни си се изпречвала на пътя ми четири пъти, а не три.
— О, вярно. Това наистина е… ъъъ, съвпадение. Но както вече казах, съвпаденията са непредвидими. Ето, да вземем за пример хвърлянето на зарове. — Говорех му на „ти“, в края на краищата той също го правеше. — Представи си, че хвърляш едновременно пет зара. Въпреки че всеки има шест различни страни, има вероятност да паднат на една и съща страна. Това със сигурност не е по-малко вероятно, отколкото да видиш един и същи човек четири пъти в рамките на два дни.
Себастиано повдигна вежди.
— Изглежда, имаш солидна концепция за съвпаденията и вероятностите.
— Да, това е в стила ми — рекох неубедително.
Ъгълчетата на устните му отново се изкривиха нагоре в лека усмивка, този път по-явно. Чувството ми не ме беше излъгало, изглежда, го забавлявах. Докато все още се чудех дали това беше добро, или лошо начало, той положи пръст върху брадичката ми.
— Някой казвал ли ти е, че си голям многознайко?
— Мисля, че много пъти.
Малко трепереща — докосването му ме разтресе — му се усмихнах и стана чудо: той също ми се усмихна. Веднага пулсът ми се ускори на поне сто и осемдесет. И се ускори още повече, когато Себастиано хвана двете ми ръце.
— Как са охлузванията ти?
— Вече не ме болят.
— Ана — прошепна той. Произнасянето на името ми прозвуча като топящ се шоколад. Пулсът ми гарантирано се беше качил на двеста. — Какво да правя с теб? — продължи той замислено.
Целуни ме, идиот такъв! Но не го казах, въпреки че преливах от романтични чувства. Нямаше да му направя добро впечатление, ако покажех, че съм лесна. Затова вариантът да му се хвърля на врата отпадаше. Съвсем ясно ми даде да разбера какво мислеше по въпроса още вчера на пазара. Не, трябваше да подходя с повече такт.
— Може някой път да предприемем нещо заедно — предложих му.
Той пусна ръцете ми.
— Какво ти се върти в главата?
— Може да отидем на театър. — Похвалих се наум за тази брилянтна идея. — Една моя приятелка е актриса, изнася представления в хотел „Бургундия“. Можем да отидем още утре, ако искаш.
— Защо не. Ще дойда да те взема.
Среща! Той искаше да се видим. Бях успяла! Усмихнах му се лъчезарно. Той също ми се усмихна, което събуди страхотно чувство в мен. За съжаление, то не трая дълго, защото в следващия момент слугата се върна с жакета.
— Изчетках петното с много сол, мосю. Почти не се вижда.
Себастиано отново облече дрехата и благодари сърдечно, при което слугата се изчерви от радост. През тази епоха хваленето на персонала не беше често срещано явление. Може би подсъзнанието имаше пръст и в случая — добрите обноски надживяваха всички времена и дори загубата на памет. Същото трябваше да важи и за любовта. Себастиано съвсем скоро щеше да си спомни за мен, със сигурност!
Но следващият му въпрос ме изтръгна от изпълненото ми с надежда състояние.
— Всъщност как успя да се преместиш от Златният петел точно тук, в дома на херцогинята?
— Ами сервирането не ми се удава — отвърнах уклончиво. — Затова си помислих, че би било хубаво да работя в приказен дом като този.
— И освен това да носиш приказни дрехи?
Смутена, подръпнах розово-бялата мечта.