— Хм, да. В края на краищата съм компаньонка на Мари, няма как да се разхождам в дрипи и покрита с пепел, не мислиш ли?
— Откога познаваш херцогинята?
— Ами… всъщност от днес. Но приятелката ми я познава от доста време. Актрисата, вече ти споменах за нея. Казва се Сесил. Тя ме препоръча на Мари.
— Наричаш я с малкото ѝ име, въпреки че я познаваш едва от днес?
— Мари поиска така. Тя е много… сърдечна и непринудена.
— Тогава очаквам с нетърпение да я опозная по-отблизо.
Шокирах се. Само това липсваше! Преди малко стигнахме толкова далеч, че искаше мен да види и опознае!
— Какво имаш предвид? — изтърсих аз.
Той повдигна рамене.
— Какво има един мъж предвид, когато иска да опознае по-отблизо една жена?
Ръцете ми се свиха в юмруци, но се принудих да се усмихна лъчезарно.
— Хм, разбирам. Но трябва да си внимателен. — Опитах се да придам загрижена нотка на гласа си. — В противен случай може да изпаднеш в беда.
— За каква беда говориш?
— Ами тя има един… обожател. Той безумно обича Мари и постоянно ѝ праща любовни писма. Всеки ден получава по едно. Събрала е цяла купчина. — Започнах да набирам скорост. — За този мъж Мари се е превърнала във фикс идея, страшно е ревнив. — Фантазията ми съвсем се беше развихрила. Винаги съм била много добра в съчиняването на драматични истории, есетата ми по литература бяха живо доказателство. За почти десет години бях съчинила цял трилър на тема Нашата лятна ваканция, в който се разказваше за една акула убиец и отхапани крайници. — Затова ако бях на твое място, щях много да внимавам — заключих аз.
— Мога да се грижа за себе си доста добре. — Себастиано потупа колана си, на който висяха шпага и кама, любимите му оръжия.
— Само казвам. И между другото, е хубаво да знаеш, че чувствата са взаимни. Имам предвид тези между Мари и онзи мъж.
— Откъде можеш да си сигурна, след като си при нея едва от ден?
— Като жена ги усещам тези работи. Освен това тя съхранява всичките му писма в една напарфюмирана кутия от палисандрово дърво и вечерно време я слага под възглавницата си. — Можех още да импровизирам с часове, въпреки че това с палисандровата кутия не беше измислица, днес наистина видях една такава в стаята ѝ, ала естествено, не знаех какво има в нея.
— А знаеш ли името на този обожател? — попита Себастиано.
— Не, не ми го каза.
— Въпреки че ти е казала всичко останало?
— Някои неща остават лични — рекох с достойнство.
— Дали въпросният обожател е тук тази вечер?
— Обзалагам се.
— И защо не я ухажва публично, след като я желае толкова горещо? — Себастиано отново бе надянал безизразната си маска, ала успях да забележа, че потискаше усмивката си. Въпреки това не се подведох. Номерът с измислянето на истории се състоеше в това, да се държи на версията, дори и да имаше толкова празноти в нея, колкото дупките на швейцарско сирене.
— Защото е комарджия и е проиграл цялото си богатство. Срамът му пречи да я ухажва официално.
Най-вероятно с това прекалих, защото Себастиано повдигна недоверчиво вежди. Не се налагаше дълго да гадая мислите му — това беше неговият не-ти-вярвам-нито-дума поглед.
— Мисля, че вече трябва да се качим горе при останалите — рече той.
Аз не бях на това мнение, ала не можех да възразя. За мое облекчение, в хода на вечерта той повече не се опита да флиртува с Мари. С изключение на един приятелски, но кратък разговор нищо друго не се случи между двамата и тъй като не се отделих и на крачка от Мари, не изпуснах нито дума. Направи ѝ комплимент за прекрасния ѝ външен вид, ала това можах да го преживея. Ако се беше постарал малко, вероятно щеше да напредне с изпълнението на задачата си, но той определено стоеше настрана. Вместо това оглеждаше обстановката, като се прикриваше, впускайки се в уж случайни разговори с гостите. От време на време поглеждаше към мен, чувствах го дори и когато не го гледах. Винаги усещах, когато погледът му се спираше върху мен, беше нещо като странна магия между нас.
По някое време това чувство изчезна. Когато се огледах за него, той си беше тръгнал.
Ден трети
През нощта спах лошо и сънувах кошмари, въпреки че леглото на таванската стая беше много удобно. На следващата сутрин станах рано, измих се, сресах се и се премених с една от по-обикновените рокли от магазина на Есперанца. Мари и дядо Анри още спяха и със сигурност нямаше да станат в близките няколко часа, както научих от една прислужница, която срещнах на стълбите. Помолих я да ми обясни как да стигна до пазара. От там домът на Гастон на Рю дю Жур беше близо. Исках да го информирам за новия развой на събитията. За мое разочарование, не си беше вкъщи, видях само слугата му, който ме информира, че господарят му е излязъл за няколко часа. Отсъствието на Гастон ме изнерви, защото без неговата помощ — или по-точно без помощта на неговия старец — можех да забравя за връщане в бъдещето. Вярно, все още имах маската, но Есперанца ми бе дала ясно да разбера, че можех да я използвам само ако ме грозеше смъртна опасност. Нямах намерение да нарушавам правилата, защото кой знае накрая къде щях да попадна. Известно ми бе, че времето не следваше своя ход по благонадеждни пътеки, понякога то поемаше по отклонения, дупки и задънени улици, където човек можеше да се загуби завинаги. Хосе много пъти ни беше предупреждавал със Себастиано да използваме само познати портали под надзора на някой стар.